Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

— Трябва да е голямо удоволствие да живееш така — въздъхна, изпълнен със завист, Размус.

Караваните изглеждаха толкова уютни, както бяха пръснати между люляковите храсти. Малките прозорчета излъчваха мека, приятелска светлина и просто подканяха да надникнеш и да видиш как изглежда всичко отвътре. Беше толкова погрешно да се живее в къща, която вечно си стои на едно и също място, Размус веднага разбра това. Не, къща, която пътува из света и е ту тук, ту там, ето това трябва да притежава човек!

— В края на краищата винаги можеш да се върнеш обратно във Вестанвик — каза Понтус.

— И да попиташ как е в училище — добави Размус.

Те се помотаха още малко насам-натам между караваните, като опитаха тук-таме да хвърлят по някой поглед през прозорците, които светеха. Разговаряха също за това в коя от всички каравани биха живели с най-голямо удоволствие, ако нещата се нагласяха толкова щастливо, че те двамата станеха панаирджии.

— В тази навярно — каза Понтус и посочи една боядисана в синьо каравана, която беше малко встрани от останалите, и досега не бяха я забелязали.

Те се приближиха отзад. Имаше малко прозорче с карирано червено перде, зад което струеше особено уютна светлина. Това без съмнение бе една каравана, в която с удоволствие биха живели. Но те искаха да зърнат как изглежда и отпред, преди да решат окончателно, и решително завиха зад ъгъла. Чуха един глас да казва:

— А, старият Ернст, не е възможно! Отново си навън и идваш тук?

Гласът на Алфредо! Но вече бе твърде късно да се върнат обратно. Двамината, които седяха на стъпалата, вече ги бяха забелязали и един гръмлив вик се понесе към светлото майско небе.

— Проклети малки хъшлаци, дойдохте и тук, за да гледате само с по едно око ли, или какво?

Алфредо се втурна да ги гони като разярен бик, а те хукнаха така, като че ли от това зависеше животът им. Но изведнъж чуха силен плясък, извърнаха глави и Понтус не успя да се сдържи и да не се разсмее, макар и безпомощен, и изпълнен със страх. Алфредо беше стъпил в един леген, който някакъв предвидлив добър дух бе поставил на пътя му, и сега лежеше пльоснат в цял ръст и втренчено гледаше подире им с кървясали очи.

Понтус не беше единственият, който се смееше. Смееше се и Ернст, гръмко и ясно.

— Голямо пране ли имаш? — питаше той.

И в същия миг някой се провикна от вътрешността на караваната:

— Идвай, яденето е готово, Алфредо!

— Хайде, направи го! — закрещя Размус, както препускаха. — Иди и изгълтай още няколко меча и тогава навярно любимият Алфредо ще си подобри настроението.

— Забеляза ли кой седеше до него на стъпалата? — попита Понтус, когато вече се бяха отдалечили на сигурно разстояние. — Безобразникът!

Размус ядосано кимна.

— Струва ми се, че всичко пасва добре. И двамата са еднакво зли.

— Ако още веднъж се изпречим на пътя на този Алфредо, той ще ни убие — допусна Понтус.

Размус мислеше същото.

— Със сигурност е най-добре да стоим колкото се може по-далеч от него.

Едва сега, когато Понтус шумно се прозя, Размус си погледна часовника.

— Ей, знаеш ли — рече той, — станало е десет и половина. Не беше ли преди малко все още девет?

Размус беше получил заповед в десет да си е у дома. Сега майка му вече ще се ядоса. Той много пъти бе опитвал да й обясни, че часовникът му прескача с по един час от време на време, но майка му твърдеше, че това са бабини деветини.

— По дяволите, сега вече трябва да препускам — каза Размус и хукна към изхода.

Брат Понтус отново галопираше подире му.

Мама беше истински побесняла, когато той се прибра толкова късно у дома. Размус хладнокръвно посрещна нахокването: всичко трябваше да върви по реда си и сега искаше да спи.

Той лежеше в леглото си, а Токер лежеше до него. Беше чудесно едно малко топло куче да се сгуши в теб, когато си се прибрал премръзнал в къщи. Мама твърдеше, имаш ли куче в леглото, губиш апетит, но това, мислеше си Размус, са само бабини деветини, а същото си мислеше и Токер. Той мушеше муцунката си в лакътя на Размус и доволно пръхтеше.

— Що за ден сме днес, Токер?

Токер отвърна с доволно ръмжене и навря муцунката си още по-навътре в Размусовата ръка.

— Ах, да, сряда — сам си отговори Размус.

Що за сряда беше! Като си помислиш само колко неща могат да се случат в един-единствен ден. Но това бе, защото имаше панаир. Утре беше четвъртък и за него с панаира бе свършено. Ама че скука ще настане!

— Търбух, книга, сирище и мрежа — повтори той мрачно в ухото на Токер.