Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

После заспа.

Когато получи Токер, едва половин година след като постоянно се беше молил за това, даде най-големия обет: никой от семейството няма да има никакви задължения към неговото куче. Той сам от край до край ще се грижи за него.

Татко направи гримаса, изразяваща съмнение.

— И сам ще го извеждаш всяка сутрин? Надявам се не си мислиш, че можеш да пуснеш кучето в градината. То ще лае и ще буди съседите, и ще рови в лехите, и ще бяга, и ще се счепква с другите кучета.

— Разбира се, че ще излизам всяка сутрин с него, това даже ще ми доставя удоволствие — категоричен беше Размус.

— Сигурен ли си? — бе попитала мама. — В седем часа в неделя сутрин през зимата при минус двайсет градуса?

— И при силна виелица? — насмешливо бе попитала Прик и бе продължила: — И при такова време Размус ще излезе с едно куче?

— Представи си, той ще го направи — бе отговорил Размус.

Тогава получи Токер. И само когато сутрин в седем той се излежаваше в хубавото си легло, а Токер стоеше до вратата с онзи поглед, който трябваше да каже: „Какво, няма ли да излизаме вече?“, той пламенно си пожелаваше кучетата да бяха устроени малко по-другояче. Нужно бе само едно малко, просто подобрение в тях, така че да бъдат извеждани само при хубаво време и никога преди дванайсет на обяд. Но Токер бе веднъж завинаги създаден по този начин, та още в седем сутринта да иска да излиза навън, дори когато беше кишаво или виеше ураган. И мама бе така създадена, да е на мнение, че Размус непрекъснато трябва да отстоява това, което е казал. Понякога, когато татко имаше ранно дежурство или се връщаше сутрин след нощна смяна, нищо не му струваше той да изведе Токер, но по правило Размус сам трябваше да го направи. Това означаваше той винаги да държи до леглото си будилник, който да помага на Токер, като всяка заран в седем да призовава Размус за живот.

Сърцето го болеше за сън, когато будилникът иззвъня в четвъртък сутринта, но Размус се измъкна въпреки всичко от леглото и с полуотворени очи се заклатушка към банята. Подложи главата си за миг под крана със студената вода, за да се събуди. После украси четката си за зъби с дълъг, грациозен слой паста и я подържа под чешмата, докато се отмие пастата. Чак тогава пъхна четката в устата си, прекара я набързо насам и натам по зъбите, с което утринният му тоалет според неговите разбирания бе приключил. И напусна банята. Мократа му хавлиена кърпа бе захвърлена на ръба на ваната, от тубата с паста за зъби, която не бе затворена, течеше бяла ивичка по огледалото. Всичко в банята бе мокро, с изключение на сапуна — за да знае майка му кой последен е посетил банята.

— Можеш ли да схванеш, че хората сутрин лежат в леглата си и искат да спят? — каза той на Токер, когато двамата излязоха на стъпалата към кухнята.

Трябваше да се признае, че Токер не схващаше това. Изпълнен с утринно блаженство, той препускаше през лехите с теменуги и пишкаше пътьом.

Размус го преследваше с каишка в ръка.

— Токер, знаеш, че не бива да правиш така! Ела, ще излезем на улицата да видим дали няма да срещнем Теси.

Това беше хитър ход, за да разреши Токер доброволно да бъде вързан. Теси беше загладена госпожица дакелка, към която Токер проявяваше нескрит интерес, и която понякога също се разхождаше на каишка по тяхната улица. На Токер много му харесваха тези утринни срещи. На Размус обаче не му харесваха. Едно отвратително русо момиче, казваше се Мариане, разхождаше Теси. Не само защото беше момиче — тягостно обстоятелство само по себе си — но и искаше да разговарят. Точно това Размус не искаше. При никакви обстоятелства. Когато Токер и Теси напираха да се срещнат и Мариане се лепнеше с нейното плещене, то езикът на Размус напълно необичайно се схващаше. Той отговаряше неохотно и едносрично, упорито втренчил очи в някаква точка в безкрая, само и само за нищо на света да не погледне Мариане Далман.

— Знаеш ли, всичко идва оттам, че не мога да понасям момичета — обясняваше той на Токер, — и това е повече от добре.

Замисляше се за миг, защо ли пък трябва да е добре, и беше доволен, когато намираше правилното обяснение.

— Да, ако всъщност не беше така, тогава би трябвало да мога да ги понасям, а аз не искам… затова и не мога да ги понасям.

Но днес имаше късмет. Никаква Мариане не се виждаше наоколо и цялата улица беше само на негово разположение. Очите на Токер като че ли малко се натъжиха, когато минаха покрай градинската порта на Далманови, но Размус се затича, за да разсее отчаянието на кучето си, и Токер с радост се втурна заедно с него.