Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

Размус изведнъж забеляза, че утринта е прекрасна. Той не беше от тези, които изпадат в умиление пред красотата на природата, но си даде сметка, че сега действително е „красиво“ на тяхната малка улица. Откакто се помнеше, винаги бе живял на тази улица. Знаеше как изглежда по всяко време на годината — през есента, когато се отива на училище през повехналата шума и когато по тротоара се търкалят нападалите кестени, и през зимата, когато вятърът разнася големи, меки снежни парцали и децата си правят снежни човеци в градините, но никога тук не беше толкова „красиво“, колкото е сега през май. Не че той чак толкова се вглеждаше, имаше само общо впечатление от ябълковите цветове и птичето цвъртене, и зелените окосени ливади с великденски камбанки по тях, и в очите му това бе „красиво“. Мина му през ума, че навярно не е чак толкова противно да се живее спокойно на едно и също място, най-малкото, ако мястото изглежда като тяхната стара зелена къща в едно такова майско утро, озарено от слънце.

Подсвирквайки с уста, извървя улицата докрай, сви в една пресечка и тръгна покрай трънливия плет, който стигаше до бяла градинска врата. Тук се поспря за миг и погледна към голямата бяла вила в дъното, която почти се бе скрила зад няколко големи бряста и цяло море от ябълкови цветове.

Той се наведе и погали Токер.

— Тук, Токер, тук живее осмото чудо на света. Знаеш ли, че тук живее Йоахим?

Токер не бе особено заинтригуван. Ако неговият стопанин бе спрял пред градинската врата на Далманови и бе рекъл: „Тук живее осмото чудо на света, тук живее Теси“ — тогава казаното би имало смисъл, но Йоахим! Токер се задърпа на каишката, искаше да продължат нататък.

— Не, Токер, сега трябва да се прибираме вкъщи — обясни му Размус, — иначе ще закъснея за даскалото.

Тичаха по целия път на връщане и когато двамата стигнаха у дома и нахлуха в кухнята, едвам можаха да си поемат дъх.

Прик седеше на масата пред чаша чай.

— Добро утро — поздрави Размус.

В замяна получи твърде неясен отговор. И се втурна да си приготви закуската. Разбъркваше какаото, препичаше си филийки, подсвиркваше и бърбореше на Токер, и измина цяла вечност, додето забележи, че нещо не беше наред с Прик. Татко винаги казваше, че Прик се събужда с песен на уста, но днес не беше така. Седеше, опряла глава на ръката си, наведена над чашата с чай, и изглежда беше плакала.

— Какво става с теб? Да не би да те боли сирището? — съучастнически попита Размус.

— Остави ме на мира — сопна му се Прик. И пак продължи да мълчи и да въздиша.

Размус стана неспокоен.

— Какво се е случило? Защо въздишаш?

Прик вдигна поглед. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не можеш ли да мълчиш? Пий си какаото и си дръж устата затворена. Ще бъде много мило от твоя страна.

Размус така и направи. Седна мълчаливо на масата и започна да яде. Но тайно хвърляше по едно око на скърбящата си сестра и неспокойствието му растеше. Той не можеше да понася някой от семейството му да бъде потиснат. Всички трябваше да са бодри и доволни, никой не биваше да скърби за нещо, за което той не знаеше. Понякога наистина го хващаше яд на Прик, но той я обичаше повече, отколкото би могъл да покаже, и му беше непоносимо, че сега седи тук, втренчена в чашата за чай, като че ли я е сполетяло кой знае какво нещастие. Той предпазливо положи ръка върху ръката й и тихичко каза:

— Прик, наистина ли не можеш да ми кажеш какво ти е? Много съм разтревожен, тъй като не знам защо си толкова натъжена.

Прик вдигна насълзените си очи. Погали го по бузата и той изтърпя това без съпротива.

— Извинявай, Размус — каза тя. — Но ти не бива да се безпокоиш за това. Просто между мен и Йоахим всичко е свършено.

Камък падна от сърцето на Размус.

— Така значи, и нищо друго — каза Размус. — Защо тогава виеш? Съвсем си се объркала.

Прик уморено се засмя.

— Ти все още си малък, за да разбереш. И освен това не знаеш колко обичам Йоахим.

И изведнъж очите й съвсем потъмняха.

— Или го обичах — продължи тя. — Сега го ненавиждам. Той разсипа живота ми.

— Това истина ли е? — попита Размус, страшно уплашен.

— Да, и не само това — снощи той съвсем ме разочарова.

Размус мълчеше. Искаш ли да научиш нещо, най-умно е да не питаш много-много.

— Той е голям глупак — твърдо заяви Прик.

Размус кимна в знак на съгласие.

— Да, аз също мисля така — каза той.

Но това очевидно не бе най-сполучливия начин да се намеси в разговора. Прик го нахока:

— Какво искаш да кажеш с това? Изобщо не е вярно!