Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

— Трябва да направим една разходка до караваните — предложи Размус. — Все пак интересно е да се види как живеят такива панаирджии.

Понтус веднага се съгласи.

— Във всеки случай аз съм гладен — призна си той. — И съм гладен от сума време.

— Купи си една топла наденичка — подхвърли злъчно Размус.

Понтус кимна.

— Да, или свали луната и я изхрускай цялата, какво ще кажеш?

И двамата въздъхнаха. Една топла наденичка без съмнение би била най-правилното решение сега. Една топла, прекрасна наденичка с много горчица.

Стояха толкова близо до въртележките, че въздухът от тяхното кръжене свистеше право в ушите им, но момчетата не го чуваха. Те с копнеж се бяха втренчили в продавача на наденички, който минаваше в този момент с количката си покрай тях.

Тогава Понтус изведнъж се наведе и вдигна нещо от земята.

— Мога спокойно да си купя една наденичка, ако още държиш на това — каза той ухилен и показа лъскавата монета от една крона.

Размус ококори очи. Цяла вечност двамата стояха и съзерцаваха прехласнато паричката. Колко странен все пак беше животът… Препускаха като безумци из целия панаир, за да измолят от Прик петдесет йоре, а просто е трябвало само да се наведат и да събират крони по земята! Имаше толкова много заможни посетители на панаира, които се мотаеха наоколо и губеха тук и там пари без и въобще да се замислят за това. Истинският притежател на едната крона за щастие бе погълнат от тълпата. Той не би и могъл да намери монетата, дори ако я търсеше.

Очите на Понтус засвяткаха.

— Казваш топла наденичка? Ако предпочиташ, би могъл да хапнеш сандвич или нещо друго, само кажи. Мога да събера още пари от земята.

Но Размус беше изключително доволен от топлата наденичка. Двамата изхвърчаха като стрели след продавача. Той беше спрял с количката си съвсем близо до входа и около него се тълпяха доста хора. Размус и Понтус се подредиха на опашката. Започнаха да се ръгат един друг в ребрата, само защото им бе станало скучно. Нещо в техните тънки, жилави момчешки тела изискваше непрекъснато да се ръчкат и боричкат, или да хвърлят нещо — камък или все едно какво — само и само да не стоят мирно и кротко. И същевременно неспокойните им очи проследяваха всичко, което се случваше наоколо.

— Погледни само онзи там — изведнъж рече Размус. — Що за безобразник е той?

Безобразникът беше мъж, който в този момент влизаше през въртящата се врата на входа.

— Защо го наричаш безобразник? — попита Понтус. — Не изглежда чак толкова безобразно.

— Във всеки случай не е местен човек, не е от града — отсече Размус така, като че ли този факт сам по себе си вече беше някакво безобразие.

Не, той не приличаше на никого във Вестанвик, това отдалеч се забелязваше. Така небрежно бе отместил шапката си назад и изглеждаше толкова важен и самоуверен, като че ли целият панаир му принадлежеше. Проправяше си път, без да се бута в когото и да било, и веднага се озова при количката на продавача на наденички. Извади нетърпеливо от джоба си банкнота и я подхвърли на мъжа пред себе си.

— Две! Без горчица!

Всъщност момчетата бяха наред и го гледаха враждебно. А, ето значи какъв е този, прережда се! Безобразник бе най-точната дума за него! Имаше голяма, отвратителна уста, безобразникът му с безобразник, нагло присвити устни и очите му бяха някак си нахални и твърди, и напълно неопределени.

— Зло куче — измърмори Размус под носа си.

Чужденецът лакомо отхапа от едната наденичка и като премляскваше между думите, отправи към продавача на наденички следния въпрос:

— Тук трябва да има един гълтач на мечове, казва се Алфредо. Къде е неговата палатка?

Понтус, който току-що бе взел в ръка двете топли наденички, трепна целият, щом чу въпроса. Гълтачът на мечове се задаваше застрашително близо всеки път, когато някой споменеше името му.

Продавачът посочи палатката на Алфредо отсреща и чужденецът изчезна, без дори да поблагодари. Размус и Понтус веднага забравиха за него, тъй като сега бяха се съсредоточили върху по-важното… Наденичка! Прекрасна, кафява, уханна наденичка с горчица отгоре! Беше изискано наслаждение да се мотаеш наоколо с наденичка в ръка и да зяпаш хората. Да се шляеш и да си похапваш, за мъничко да се спреш пред стрелбището и да погледаш как някой изстрелва цяла серия сачми, да се спреш и да понаблюдаваш как здраво селско момче мята чукове по „Лукас“, да послушаш как момичетата се кикотят на синджирените люлки… и после изведнъж да забележиш, че всъщност си на път към караваните.