Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

Останаха да лежат тихо и плътно до стената на палатката като две малки, настръхнали зверчета, готови да побегнат, ако стане опасно. Страхуваха се, но и не чак толкова. Доставяше удоволствие да се страхуваш съвсем малко и да лежиш по корем, и да усещаш миризмите на трева, на пръст и на прясно боядисани дървени пейки. Такива са миризмите, когато си гратисчия.

Краката бяха единственото, което видяха, когато се осмелиха да повдигнат глави. Наистина беше интересно да установиш колко различно хората си държат краката под пейките, но те не бяха дошли тук, за да зяпат купищата черни и кафяви обувки. Искаха да видят Алфредо.

— Трябва да се промъкнем някъде, където се вижда по-добре — прошепна Размус.

Те запълзяха покрай стената на палатката, докато стигнаха до един от входовете между редовете. И сега вече виждаха Алфредо. Той се бе възправил и тук на малък подиум, а засуканата дама вярно стоеше от едната му страна. Тъкмо му подаваше един меч. Алфредо се поклони на публиката. После отпусна глава върху дебелия си врат, толкова назад, колкото бе възможно, и с високо вдигната ръка постави меча над широко отворената си уста. И бавно започна да натиска дръжката му надолу. Изглеждаше ужасно и невероятно. Размус и Понтус се бяха втренчили в него като омагьосани. Наистина ли ще налапа целия меч? Като че ли да. Дръжката на меча все повече и повече приближаваше до устата на Алфредо. Накрая вече не се виждаше нищо от меча. Тогава той бързо го изтегли отново навън, предаде го на засуканата си асистентка, и пак се поклони на публиката, така че буйната му черна коса падна върху челото му. Зрителите възторжено заръкопляскаха. Размус участваше в аплодисментите, като удряше с юмруци по дъските, върху които лежеше. Понтус тихичко се хилеше. Тогава Размус се разлудя. Това беше невероятно: да се промъкнеш крадешком в една палатка и да видиш как някой кльопа мечове, и отгоре на това да изкушиш Понтус да се разсмее. Това често го правеше и в училище, когато в часовете прекалено му доскучаеше. Нямаше нужда да се правят кой знае колко гримаси, и Понтус излизаше извън себе си от гръмък смях и започваше да пръхти толкова силно, че учителите загрижено поклащаха глави.

И това, че сега Понтус лежеше по корем тук, в палатката на Алфредо и се кикотеше, окуражи Размус и той започна да гримасничи. Алфредо тъкмо се канеше отпред на подиума да изгълта още един меч и Размус се престори като че ли той е гълтач на мечове. Раззина уста, колкото му сили стигаха, и заиздава гъргорещи звуци, все едно че е натикал меча в кривото си гърло, а Понтус направо започна да квичи от разтърсващия го смях. Размус стана неустрашим. Изведнъж му попадна под ръка малката мишчица, която бе пъхнал в джоба си. Ако досега Понтус се беше смял — сега трябваше да се пръсне от смях!

Размус извади мишката. Разнесе се хрущящ шум, додето я навиваше с ключето и този звук бе предостатъчен, за да пощръклее Понтус съвсем. Но Размус продължи да налива масло в огъня. Той постави мишката на пода така, като че ли се готви да я пусне. Понтус стенеше. Размус нямаше намерението да пусне мишката наистина, не беше чак толкова откачен. Но изведнъж — без дори да разбере как стана — тя се изплъзна от ръцете му. Със страшно бръмчене се спусна по пода, право срещу подиума на Алфредо, и когато се удари в него, не спря, а започна да кръжи и да кръжи около него, сякаш бе обезумяла. Задавен от смях, Понтус безпомощно стенеше, додето мишката се въртеше. Но след миг за малко не си глътна езика от страх. Защото Алфредо нададе такъв мощен рев, че чак палатката се разтресе.

— Хъшлаци — крещеше той. — Проклети малки хъшлаци!

Хъшлаците не изчакаха развръзката, а се втурнаха към изхода така, като че ли цял рояк зли духове бе по петите им.

— Вината обаче съвсем не беше моя — каза Размус, когато най-сетне се намериха на сигурно място. — Кълна се, че животното му с животно побягна от чиста проклетия!

Понтус му отвърна с ново изпръхтяване.

— Как само не умрях — рече той. — Как само не умрях!

Той все още се тресеше от смях. Но когато приключи със смеха, погледна изпитателно Размус.

— И какво ще правим сега?

— Трябва да измислим нещо — отговори Размус.

Всъщност би трябвало да се прибират вкъщи. Вече беше време за лягане; започваше бавно и да застудява, и парите бяха профукани. Но те не се осмеляваха да поемат ужасния риск да си тръгнат, когато все още можеха да видят нещо, което са пропуснали, нещо, за което не са нужни пари. Това бе единственият им панаир през годината и щяха да останат толкова дълго, колкото бе възможно. Излезеш ли през въртящата се врата, не можеш да влезеш обратно. Направо си бе непостижимо да се приберат у дома си и да легнат да спят, преди да са видели всичко до най-малката подробност.