Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

— Не успях да дойда по-рано — оплака се той. — Мама искаше първо да си приготвя домашните и уроците за утре.

Размус хвърли поглед към майка си, която подреждаше чашите за кафе в кухненския шкаф.

— Тук също имаше една персона, която искаше същото!

Майка му протегна ръка и улови Размус.

— Да, вярно е — призна си тя и разроши и без това вечно рошавата му кестенява коса. — Но сега може да тръгваш.

Той здраво я обгърна с ръце, без да се притеснява от Понтус. Защото той обичаше безгранично своята твърда като камък майка, а сега бе подготвен и по немски, и по биология. Това беше направо чудесно. Направо чудесно беше и че сега отива на панаира.

— Майко, скъпа майчице, кой е толкова добре като теб — подхвана той татковата песен.

Баща му живо кимна.

— И аз това казвам. А сега да пием кафе!

Понтус бръкна в джоба на панталона си.

— Продадох старо желязо — рече той.

— Страхотно! И колко получи за него? — поинтересува се Размус.

— Три крони. Много сме си добре, все едно че работим. И отгоре на това ни остана цяла купчина старо желязо.

Размус бе вече на вратата.

— Хайде, братче! Да вървим!

Но Токер също искаше да каже последната си дума, затова се хвърли върху Размус и силно се разлая. Наистина ли не искаше да го вземе?

Размус се наведе и го погали.

— Не, Токер, ти не можеш да се возиш на въртележките.

После Размус и Понтус хлопнаха вратата зад гърба си и с по три могъщи крачки се спуснаха по стъпалата.

— Най-после тръгнаха — каза мама.

— Човек би могъл да си помисли, че току-що премина стадо млади слонове — отбеляза Прик.

Беше чудесен този панаир на Пазара на въшките. Стори им се, като че ли някоя приказка се е превърнала в действителност пред очите им, още когато видяха светещите надписи над входа и рая от светлини и отблясъци зад него. Целият площад сияеше, по всички стари люлякови храсти на Пазара на въшките висяха червени и жълти фенери, които озаряваха мрака, така че всичко изглеждаше магическо, неправдоподобно и празнично, и съвсем различно от всеки друг път. Въртележката описваше своите кръгове и самата тя беше едно чудо със своите гирлянди от малки трепкащи светлинки. Всеки отделен павилион бе обгърнат от червени, тайнствени отблясъци, които те примамваха, все едно дали го искаш, или не. В павилионите стояха великолепно облечени дами, които вежливо подканяха всекиго да опита късмета си. Имаше най-различни възможности: да се хвърлят стрели или да се стреля в мишена, или да се мята топка в лицето на комично изрисувани мъже от дърво. Навсякъде бе пълно с хора, кипеж, който сам по себе си беше вълнуващ. Те се блъскаха, смееха се и опитваха късмета си, и всичко можеше да се чуе отдалеч и надалеч. А където и да отидеше човек, навсякъде го настигаше музиката на въртележката, която обещаваше толкова много радост. Да, майската вечер беше изпълнена с музика и светлина, и смях, и ухания, така че непременно трябваше да е изпълнена със страстни и весели приключения.

Там, докъдето светлините на панаира не достигаха, съвсем накрая на площада, стояха невзрачните и малки къщици, тихи и изоставени в пролетния здрач. Само възрастни хора, които вече бяха престанали да разбират какво удоволствие е да бъдеш на панаира, седяха на стълбите в бледата светлина и слушаха музиката, пиеха по глътка кафе и вдишваха аромата на своя люляков храст. Те също бяха много доволни, макар и да не можеха вече да се качат на въртележките или да зърнат световноизвестния гълтач на мечове Алфредо.

Но Размус и Понтус, които бяха единайсетгодишни, и имаха по-големи изисквания към живота, щъкаха навсякъде по площада, пъргави като катерички и твърдо решени да изпитат толкова наслади, колкото могат да се изтръгнат от трите крони. По-голямата част от удоволствията впрочем вече беше зад гърба им. Трите крони неусетно почти се бяха стопили, додето се возиха на въртележките и на няколко пъти опитваха късмета си. Но кулминацията на вечерта им предстоеше — световноизвестният гълтач на мечове Алфредо.

— Не се блъскайте! Не се блъскайте! Има място за всички. Следващото представление започва само след няколко минути!

Пред палатката на гълтача на мечове Алфредо стоеше засукана дама в червена рокля от коприна и крещеше с пълно гърло.

— Не се блъскайте! — викаше тя колкото й глас държи, макар че нито един човек не правеше и опит да свърне към палатката. Но сега Алфредо сам излезе навън, стъпи върху малък подиум и веднага около него се събра доста народ. Хората протягаха шии и зяпаха гълтача на мечове, който бе изнасял представленията си във всички европейски столици — поне така твърдеше засуканата дама.