Астрид Линдгрен: Малките детективи и гълтачът на мечове

— Трябва да си осигурим пари за въртележките — констатира Понтус. — А също и за люлките.

— Да, а после и за гълтача на мечове — допълни Размус. — Много бих искал да видя какво прави, когато един такъв меч му заседне в гърлото.

Токер лаеше като бесен. През целия си кучешки живот той не беше виждал нито една въртележка, и не беше съвсем сигурен дали изобщо би трябвало да съществуват подобни кръжащи неща. Отгоре на всичкото тук миришеше смешно и враждебно. Трябваше да се лае порядъчно и да се каже високо, че един такъв мирис не може да се възприеме без по-нататъшни последствия.

— Ей, Токер, слушай — каза Размус. — Не може да се возиш на въртележките, както навярно си представяш.

После се обърна към Понтус:

— Първо трябва да заведа Токер у дома. И второ, трябва да се наям добре.

— И трето, трябва да отидем и да продадем старото желязо в изкупвателния пункт на Йохан — каза Понтус. — И четвърто, налага се въпреки всичко да си напишем и домашните.

— Четвърто, въпреки всичко можем и да зарежем домашните, и пето, трябва на всяка цена да излезем довечера. Трябва да излезем и още как!

С тази уговорка се разделиха.

Не беше толкова лесно да се отиде на панаира, както Размус си мислеше. Той би трябвало да го знае. Би трябвало да се пази и да не се мярка преди това пред очите на майка си. Тя по никакъв начин не би отложила с толкова лека ръка домашните, както самия той. Но гладът го принуди да се прибере у дома и сега седеше на масата за вечеря заедно с всички останали от семейството, а пред него бе чинията с планина от печени наденички и картофено пюре.

— Чудесно, но за панаира не може и дума да става, преди да си приключил с уроците и домашните — рече майка му точно така, както той очакваше.

„Мама е необикновена жена — твърдеше татко, — отвън тя е блага и нежна, но отвътре е като командващ армия.“

— Във всички случаи ще стане така, както мама иска — казваше винаги той, — и това наистина е най-доброто. Няма друг, който да направлява така добре един глупав полицай, две самонадеяни деца и едно непослушно куче, без те и за миг да го забележат.

Татко твърдеше, че в целия свят не би могло да има друг късметлия като него.

— Мама се грижи за всичко — казваше той. — За мен, за децата, за кучето, за къщата и отгоре на всичко за градината… аз само садя и плевя, и поливам, и подрязвам живия плет, и редовно кося тревата.

Сегиз-тогиз я и възпяваше.

— Майко, скъпа майчице, кой е толкова добре като теб… — пееше той.

Но мама всеки път го прекъсваше и поправяше:

— Не е така, Патрик. „Кой е добър колкото теб“ са думите.

Татко веднага отговаряше:

— Това е мъничка подробност, съкровище. Главното е, че ти си такава, каквато си.

Размус също намираше за хубаво, че мама си беше каквато си беше, стига в някои отношения да бе малко по-отстъпчива.

— Нито дума за панаира, преди да си готов с домашните за утре — каза тя, след като седнаха на масата.

— Тц — отвърна Размус. — Ние нямаме почти никакви домашни…

Тук той бе прекъснат от Прик. Тя гледаше критично препълнената му чиния и съдовете, които почти бе опразнил.

— Знаеш ли, цяло щастие е, че не си си сложил всичкото картофено пюре. За мен все пак е останала една хапка, както виждам.

— О, извинявай — рече Размус, — въобще и не помислих за това. Ох, мамо, не мога ли все пак да изляза?

— Има още пюре в тенджерата на печката — съобщи майката. — А за панаира нито дума повече, докато не се приключи с уроците и домашните.

— Тц — започна Размус отначало, — за утре нямаме почти никакви домашни и уроци. И освен това аз така и така си ги знам. — После си глътна залъка и продължи: — И освен това мога да си напиша домашните през голямото междучасие, толкова е просто!

— Аха — кимна майка му, — всеки път все това слушам. Нямаш почти нищо за утре. Уроците вече си ги знаеш, и освен това можеш да си напишеш домашните през голямото междучасие. Много добре си живеете днес в училище.

И татко се намеси в разговора.

— Трябва да ти кажа, Размус, че по мое време не можехме да отидем на панаира, преди да знаем на вода всичко за езерата Фенер и Фетер, и Мелар, и Силя.

Размус се опълчи.

— Задължително ли е да назубря цялата шведска география, само защото искам да отида на панаира? — запита той възмутено. — И да не би вие в родителския комитет да сте решили, че не бива да се изпитва и най-малкото удоволствие, докато се посещава училището?

— Е, хайде де, тук никой не иска да се дразним и караме — каза бащата и продължи с цел отвличане на вниманието: — Можеш да ми вярваш, Размус, днес много се хвалих с тебе.