Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

— Не, петачето не застана изправено! Нищо няма да излезе от домашните.

Понтус се закиска отново.

— Това е съдбата — отсече той, — и срещу нея не може да се върви. Пазара на въшките спечели. Хайде да вървим.

Пазара на въшките бе прастаро място в градчето. Тук от хилядолетия се стичаха търговци на коне и добитък за пролетния панаир. Пристигаха винаги и пътуващи циркове. Имаше клетки с животни, панаирджийски бараки; имаше всичко, което би могло да хвърли в празнична еуфория мирния Вестанвик. Духът на приключенията вече се носеше из въздуха: нещо като мирис на стари конски фъшкии, глас на стара латерна и спомен за буйни спорове с ножове. Тук беше още жив дивият цигански живот на отминалите времена.

В днешно време всичко беше далеч по-спокойно. Весели селяни от околните села се разполагаха в кръг, както винаги са го правили, за да купуват прасета и да разменят крави. Но вече не се явяваха толкова много търговци на коне, защото вече нямаше и толкова много коне за продан. Въпреки това пристигаха мъже с черни бради и мършави кранти, които яздеха така, че потта им се разхвърчаваше наоколо. И днес животът на Пазара на въшките процъфтяваше. Въртележките си се въртяха, стрелбищата кънтяха от изстрели и странни чужденци, които говореха странни чужди езици, живееха в каравани около пазара. И всеки път, за всяко дете във Вестанвик пролетният панаир беше приключение, което няма равно на себе си.

Името на Пазара на въшките беше останало от стари времена и днес бе съвсем неразгадаемо. В малките, построени от дърво къщички, които обрамчваха пазара, нямаше нито един паразит. Във всеки случай той щеше да бъде очистен с възмущение от хората, които живееха тук. Но въпреки това не можеше да се намери човек, който да нарече Пазара на въшките с истинското му име — Пазара „Вестан“.

Петачето не счете за нужно да застане изправено на ръба си и следователно Размус и Понтус препуснаха в тръс към Пазара на въшките. Животът беше прекрасен, денят беше дълъг, пък и те нямаха кой знае колко бърза работа. Бяха се прегърнали дружески през раменете и се шляеха по улицата, при което кожените чанти, пълни с ненавижданите от тях учебници и тетрадки, непрекъснато ги удряха по бедрата. Изведнъж насреща им се появи малък черен дакел с остър косъм, който тичаше толкова бързо, колкото можеше с късите си крачета.

— Погледни, идва Токер — каза Понтус.

В очите на Размус затрептя топъл блясък. Токер беше собственото му, горещо обичано куче. Когато Размус го видя, му се зарадва толкова много, че чак го заболя сърцето, но рече укорително:

— Токер, ти нали знаеш, че не бива да излизаш просто така от къщи.

Кучето гузно спря. Едното му предно краче колебливо бе вдигнато, стоеше тихо и гледаше своя малък господар. И Размус гледаше Токер, и му говореше с глас, пълен с нежност:

— Все пак ти не бива да излизаш от дома, разбираш ли, Токер! Но хайде сега, ела!

И Токер дойде. Подскочи високо към него, щастлив с всяко косъмче на малкото си кучешко тяло, защото беше получил прошка. Опашката му свистеше във въздуха. Лаеше толкова силно, колкото му стигаха силите, беше най-щастливото куче на света. Размус се наведе и разтвори ръцете си, за да го вземе.

— Що за малко, глупаво куче си ти, Токер — каза той и замилва тъмната кучешка глава.

Понтус гледаше завистливо.

— Наистина ли се радваш толкова, че имаш свое собствено куче?

Размус притисна Токер още по-горещо към себе си.

— Да, точно това и правя. То си е само мое. Въпреки всичките опити на Прик да ми го отнеме и да стане негова любимка.

Още не беше свършил изречението си и сестра му се появи иззад ъгъла на улицата. Не беше сама. Беше с този Йоахим фон Ренкен, по когото сега бе хлътнала, и бе изгубила всякакви връзки с настоящето. Размус побутна Понтус настрани.

— Погледни тези двамата! Когато любовта сполети хората, те вече не са съвсем с всичкия си.

Беше тягостно да наблюдаваш как един от членовете на семейството ти се държи толкова детински глупаво. Там вървеше Прик и държеше Йоахим за ръка. Гледаха се в очите, смееха се и не забелязваха нищо наоколо си, камо ли пък някого другиго на улицата.

— Прик, ти си най-сияещата от всички — казваше Йоахим и при това толкова ясно и отчетливо, сякаш искаше да го чуе целия свят. — Влюбен съм до полуда в теб.

Размус и Понтус изпръхтяха. Това върна влюбените в действителността. Те осъзнаха, че не са сами в света.

— Понтус, ти си най-блестящият от всички — каза Размус, загледан влюбено копнежно в очите на Понтус.