Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

Той опря дръжката на бастуна си в гърлото на Понтус.

— Да, да, истината е, че нито един от вас двамата не може да решава задачи. Но въпреки това от вас може да излязат свестни момчета. Ще ми позволят ли господата да ги почерпя по един сладолед?

— Благодарим — отвърнаха те, — много, много благодарим!

Те възпитано се поклониха и крадешком се огледаха наоколо си. Започваше да става наистина комично: понякога можеше да се гръмнеш и пак да не получиш никакъв сладолед, но точно днес, когато можеха да ядат колкото им душа иска, се явяваше доктор Фрьоберг и им предлагаше да ги почерпи по още един сладолед.

Той подаде на всекиго от тях по монета от петдесет йоре и продължи нататък, полюлявайки бастуна си.

— Довиждане, Размус Персон! Довиждане, брат Понтус!

След като бяха здравата преяли със сладолед и започнаха да се уморяват, те отново се върнаха на празника, който се приближаваше към края си. Седнаха в тревата, за да си поотпочинат.

— Ако твърдо обещаеш, че ще се навърташ наоколо, ще те пусна за малко — рече Размус и освободи Токер.

В началото изглеждаше като че ли Токер държи на обещанието си. Той щъкаше дейно около близките храсти и откриваше много интересни неща. Но после изведнъж откри нещо още по-интересно. Някъде далеч, до музикалния подиум, той съзря Теси и хукна натам толкова бързо, колкото късите му крачета му позволяваха.

— Токер, ела веднага! — извика Размус.

Токер хитро реши да се престори, че не чува. Спокойно продължи да тича, но една здрава ръка сграбчи каишката му и го затегли по най-безобразен начин обратно към неговия господар. А неговият господар погледна ядосано, но не към Токер, а към този, който го теглеше.

— А, най-после успях да ви открия вас двамата — рече Йоахим. — Обединено старо желязо АД. Добър ден! Ако знаехте само колко радостен е татко!

— Хубаво де — промърмори намръщено Понтус.

— Той ще дойде при вас и лично ще ви благодари, веднага щом може — увери ги Йоахим. — Междувременно аз мога да ви почерпя по един сладолед.

Понтус се изкиска.

— Благодаря — отвърна сопнато Размус, — не ни се яде сладолед!

Йоахим го погледна и се засмя.

— Наистина ли? Е, въпреки това много ви благодаря. Ако знаехте само колко радостен е татко!

Размус му отправи най-враждебния си поглед.

— Това вече го каза. Щеше да е чудесно, ако всички можеха да бъдат толкова радостни.

— Какво имаш предвид? — попита Йоахим. — Кой не е радостен?

— Това не те засяга — отвърна му Размус. — Но тя въобще не е искала Ян да я целуне! Съпротивлявала се е!

Само изрече тези думи, и му хрумна интересна мисъл. Дали и при Прик не е било същото, както при госпожа Еноксон, когато искаха да й помогнат да пресече улицата. В началото искаше, а после се съпротивляваше.

Лицето на Йоахим се преобрази.

— Истината говори с детските уста — рече той. — Хм, сигурни ли сте, че не искате сладолед?

— Не, благодаря — отговори Размус. — Ти, с твоя каталог за разпродажби!

Йоахим си тръгна.

— Очевидно отива към терасата — констатира Понтус.

Градският парк бе разположен на хълм. Там имаше тераса, засенчена от големи, чепати елхи. Под елхите бяха поставени две пейки, и когато човек седнеше на тях, виждаше целия Вестанвик да лежи в краката му, със старото кметство и старата църква, и с прочутата си гимназия. По това време на годината гледката беше наистина красива и никак не беше чудно, че Йоахим се е отправил именно към терасата.

— Струва ми се, че видях и Прик преди това да се изкачва нагоре — призна си Понтус.

Размус дълго го гледа, после здраво стисна каишката на Токер.

— Защо и ние да не се качим и да не видим гледката? От дълго време не сме били там.

Трябваше честно да си признае, че никога не се е интересувал от това, но точно сега му се щеше да види гледката.

И затова тръгнаха към терасата, Размус, Понтус и Токер.

Не се приближиха изведнъж, и не стигнаха съвсем до края. Защото още отдалеч успяха да видят, че двете пейки са заети. Щом беше така, имаше само един начин: да се спотаят между елхите и да почакат да се освободи поне едната.

На едната пейка седеше момиче с розова, карирана памучна рокля, а на другата момче в светлосив фланелен костюм. И двамата се бяха втренчили в гледката с удивителна упоритост. Наистина точно сега Вестанвик бе много красив, но не беше нужно да седиш там цяла вечност като вторачен истукан. Поне веднъж можеше да извърнеш глава и да погледнеш кой седи на съседната пейка. Но не, тези двамата изобщо и не смятаха да го направят, за нищо на света!