Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

Неделната утрин бе едно великолепно откритие! Това бе най-хубавата от всички неделни утрини. Токер отново лежеше до него. Лежеше и душеше, притиснал муцунка в ръката му, толкова безгрижно, като че ли никога не беше попадал в ръцете на разбойниците. Размус го галеше по тъмната глава и мърмореше:

— Токер, толкова те обичам, толкова те обичам…

Токер запримигва и веднага се събуди. Погледна прилежно господаря си в очите.

— О, не, не е това, което си мислиш — рече му Размус. — Ти вече беше навън, днес в пет сутринта, и струва ми се ти беше приятно.

Той погледна часовника си. Дванайсет! О, господи, тогава значи съвсем не е неделя сутрин, а огрян от слънце предобед и скоро ще стане време да се върви на празника.

От кухнята се разнасяше едва доловимо ухание на печена шунка. Той остана да се поизлежава още малко. Известно време размишляваше за това и онова, колебаеше се кое е по-доброто: да остане да лежи до Токер или да стане и да закуси. Тогава чу как някой тихичко открехва вратата.

— Ето, та той е буден — каза мама.

И тогава всички заедно влязоха при него, мама и татко, и Прик, и мама му носеше закуската на поднос.

Той изведнъж стана неспокоен.

— Та аз не съм болен — рече им.

Мама беше феноменална. Тя забелязваше, че имаш температура дълго преди сам да знаеш за това, и после те натиряше в леглото, все едно дали искаш, или не. Но друг път, в определени дни, когато трябваше да се пише тема по география или някоя класна работа, и ти оставаш да лежиш и се опитваш да вдигнеш малко температура, да, и наистина се чувстваш сгорещен и болен, тя само казваше:

— Стига глупости! Ставай и се обличай!

Та тя постави подноса в леглото пред него и изобщо не отвори дума за това, че Токер трябва да иде в коша си, само се смееше.

— Не, не си болен. Но татко каза, че въпреки това си заслужил шунка с яйца.

Баща му размаха във въздуха новия брой на Вестанвикския вестник.

— О, Размус, трябва да прочетеш вестника! Ще останеш удивен!

— Обявата ли е вътре? — попита Размус.

Татко кимна.

— Да, естествено, но…

Прик се втурна към Токер. Взе го на ръце и невъздържано го замилва.

— Миличък малък Токер, не мога да повярвам, че отново си тук? Знаеш ли, че те умоляваме да позвъниш на телефон 182 във Вестанвик? Направи го, за да видим как точно ще стане.

Размус я остави да се поглези. Наистина това беше неговото куче, но тази сутрин, когато се върнаха заедно у дома, Прик още спеше. Сега можеше да му се порадва малко.

Само мама беше будна, и беше толкова щастлива от завръщането на Токер, че си поплака. После си поплака и малко заради това, че Размус беше участвал в залавянето на крадците на среброто.

Но сега вече не плачеше, а беше приготвила шунка с яйца за него и беше купила топъл бял хляб, истинска прелест! Размус се нахвърли на яденето с дивашки апетит.

Татко стоеше до леглото и прелистваше вестника.

— Чуй само — рече той.

— Знам всичко наизуст — отвърна му Размус с пълна с шунка уста. — Токер, малък острокосмест дакел, изгубен…

— Глупчото ми той — каза татко. — Последни новини — четеше татко. — Крадците на среброто са заловени. Неоценимо съдействие от страна на „Обединено старо желязо АД“…

Размус ококори очи.

— Написано ли е за нас във вестника? Очевидно не са имали достатъчно други материали!

Баща му го погледна с укор.

— Казваш това за най-голямото престъпление на столетието? Да, така го наричат във вестника, това не са мои думи!

— И вестникът излезе с пет часа закъснение, само защото искаха да включат информацията за случилото се — допълни мама.

Прик възторжено погледна брат си.

— О, да, ти си истински герой. И Понтус също.

— Тц — отвърна Размус.

Той се радваше, че освен Понтус и него, никой друг не знаеше как се стигна дотам да станат герои. Че нито полицейският началник, нито баща му знаеха нещо за „Спасителният отряд за жертвите на любовта“, а си мислеха, че са се покатерили у Фон Ренкен, само за да наблюдават какво ще предприемат там Алфредо и Ернст. Ако във вестника беше написано и за каталога за разпродажби накрая, тогава сигурно радостта на Прик щеше да бъде наполовина по-малка.

— Но едно искам все пак да узная — твърдо каза мама. — Чуй ме, мое малко момче, как така се озова в четвъртък през нощта навън?

Аха, най-после се стигна до въпроса, който беше очаквал през цялото време. Той си напъха голямо парче шунка в устата, за да спечели малко време за размисъл, докато дъвчеше.