Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

— Ах, това е една малка весела джунджурия — рече Алфредо. — Вчера, когато валеше като из ведро, Ернст седя през целия ден и си игра с нея. Берта беше здравата ядосана!

Размус и Понтус се спогледаха, и Понтус се изкикоти, защото се сети как веднъж преди много, много време се е кикотил на тази мишка.

— Моя е — призна си Размус.

Алфредо кимна.

— Да, дайте я на хъшлаците, от тях я получих.

Размус взе мишката. Искаше да си я запази за спомен от световноизвестния гълтач на мечове Алфредо.

После татко извади един часовник от Алфредовия портфейл. Размус и Понтус бяха го виждали. Беше евтин, сребърен джобен часовник с попукан циферблат от емайл.

— Ах, часовникът ми! Вие няма да ми разкъсате сърцето, като ми отнемете часовника, нали? — умолително запита Алфредо. — Моят първи часовник, него не бива да ми го вземате!

На Размус почти му стана мъчно, когато баща му отрицателно поклати глава и сложи часовника при другите вещи.

— Съжалявам, съжалявам — сърдечно каза баща му. — Така значи, скъп спомен от детството ви?

Алфредо запримигва насреща му.

— Да, това беше първия часовник, който задигнах като малък, изобщо не е ценен, но съм сантиментално настроен към него, случва се, нали?

Ернст го изгледа с пълно отвращение.

— Как не те е срам — изръмжа тихо той. — Вчера разказваше, че си го получил като наследство от чичо си Константин.

Но Алфредо не го чуваше. Сега той искаше да се докара пред полицейските власти. Смееше се и вече не беше един прекършен човек. Сега той беше идеалният арестант, затворникът за пример, настървен в желанието си да даде право всекиму, и готов при случай да развесели полицаите и надзирателите с малки шеги.

Скоро той бе основно претърсен и докато попълваха формулярите му, без много-много да се церемони, той зае място на пейката, на която бяха седнали Понтус и Размус с Токер.

— Да, тогава ще приседна тук и ще си поприказвам с хъшлаците — каза той. — Направете ми място!

— Нали искаше да ни застреляш — промърмори Размус.

— Посместете се още малко — подкани ги той. — Направете ми място!

Те се посбутаха, за да може той да се намести до тях с огромното си дебело тяло.

— Е, сега да си побъбрим — предложи той. Изглежда смяташе, че е негов дълг да побеседва с тях, защото те го бяха довели тук, където всички останали в момента бяха заети.

Понтус се напрегна да намери тема за разговор.

— Ти обаче си истински крадец, Алфредо — отбеляза той като начало.

Алфредо кимна.

— Да, аз съм истински крадец. Затова и се сдобих с толкова фини маншети.

Размус погледна замислено и неодобрително към белезниците.

— Наистина ли смяташ, че е хубаво да си крадец?

Алфредо поклати глава.

— Трябва да си схванал някои неща, ако искаш да избереш тоя житейски коловоз.

— Тц — рече Размус, — нали не мислиш, че искам да ставам крадец?

— Аха, а аз си помислих, че искаш да получиш нещо като професионален съвет — опита се да се пошегува Алфредо. — Не, Размуус и Понтуус, те никога няма да станат крадци! Пазете се само от карфиците!

Понтус въпросително го погледна.

— От карфиците?

Алфредо кимна.

— Да, защото иначе ще станете или крадци, или гълтачи на мечове. Карфиците, те се превърнаха в моя гибел.

— Как така? — попита Размус.

— Започваш още като дете да гълташ карфици, нали така — обясни Алфредо. — А къде може да намери карфици едно бедно дете, ако не ги открадне? А по-късно знаете как става… започва се с една карфица и се завършва със сребърен поднос. Ето това се случи с мен!

Размус погледна часовника си. Скоро щеше да стане пет. Що за неделна утрин! Той се прозя и ето че баща му дойде при него.

— Слушайте сега, момчета. Вие си свършихте работата. Мисля си, че е време час по-скоро да си вървите вкъщи!

Той доразроши чорлавите коси на Размус.

— Вземи Токер и си отивай у дома. Трябва да поспиш малко, иначе ще си съвсем умърлушен, а нали искаме да присъстваме на пролетния празник на гимназията.

Алфредо се вглъби като философ.

— Колко комичен може да бъде животът — обобщи той. — Някои отиват на празника, други в дранголника.

— Да, така си е — каза Размус. — Но всичко зависи от това, как се държи човек.

Алфредо сърдечно се усмихна на баща му.

— Размуус, хубаво и умно дете е тоя Размуус! Дори и несресан — добави той, вперил поглед в рошавата глава на Размус. — Ако искаш да отидеш на празника, струва ми се, че поне малко от малко трябва да се срешеш.