Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

После погледна майка си право в очите с неподражаема обич.

— Напоследък ти сама казваше, че не си струва да се спи в тези светли нощи през май и юни.

Мама се засмя.

— Но това не беше предназначено за малките ученици — отвърна му тя.

— Така си е, но да не говорим повече за случилото се — намеси се татко. — Сам аз някога съм бил момче и съм се промъквал нощем по следите на врага.

— Аз обаче не — подсигури се мама.

— Не, но и по тая причина никога не си залавяла крадци на сребро.

Когато Размус остана сам и свърши с яденето, прочете внимателно всичко, което беше написано във вестника за него и за Понтус.

„Застрахователната компания на барон Фон Ренкен трябва да възнагради на всяка цена двете момчета“ — гласеше едно от подзаглавията. О, та това звучеше направо тъпо! Що за възнаграждение можеше да се очаква от някаква застрахователна компания? Навярно застраховка за счупен прозорец в случай, че си играл футбол наблизо? Слава богу, знам какво възнаграждение ми е обещал татко: сладолед до насита по време на целия празник!

Той прочете и обявата, и беше щастлив, задето никакъв малък острокосмест дакел не беше изгубен.

— Помисли си, Токер, днес пишат на две места във вестника за теб. Ти си герой, Токер. Знаеш ли това?

Токер изджафка тихо. Прозвуча така, като че ли знаеше.

После Размус скочи от леглото. Изми се много старателно и неестествено дълго си реса косата. Такова беше изискването на Алфредо. Облече си ризата, обу си синия ленен панталон и отиде в кухнята.

— Не, много добре знаеш — каза мама, — че така не можеш да отидеш на празника! Ще си облечеш фланеления костюм!

Размус бе дълбоко огорчен. Беше се измил и сресал толкова прилежно, колкото трябваше, но тая жертва от негова страна бе отмината с мълчание и вместо това му бяха предявени претенции относно облеклото.

— Неделното облекло задължително ли е? — сърдито попита той. — Тогава по-добре да си остана вкъщи.

Мама кимна.

— Да, да, тогава по-добре си остани вкъщи — каза тя.

Размус й отправи пълен с обида поглед.

— Жалко, напразно се мих.

Мама му погледна ушите.

— Струва ми се, че по изключение си се измил много добре, така ли е?

— Да, и отгоре на всичкото костюмиран — рече Размус.

Мама го притегли до себе си и прокара пръсти през сресаната му с мокър гребен коса.

— Колко хубаво си се сресал! И си го направил съвсем сам, по свое желание? Да не би вече да си пораснал?

Не, не го беше сторил по собствено желание; изобщо не го интересуваше как е сресан, и облечен, и измит! Но старите крадци на сребро имаха пръст в тая работа.

— Видя ли колко е красива Прик? — попита мама.

— Тц, но при момичетата е съвсем различно — отвърна Размус.

— Наистина ли? — попита Прик.

Тя застана пред него и се завъртя няколко пъти. Беше облечена в някаква карирана розова рокля, която изящно се полюляваше. Размус призна пред себе си, че Прик е хубава. А момичетата наистина обичат да създават такова впечатление.

Но въпреки това Прик ни най-малко не изглеждаше радостна!

— Горе главата, Прик — окуражи я татко. — Все пак не е ли голямо удоволствие да отидеш на празника и да изглеждаш като цъфнала шипка?

Прик стоеше пред малкото огледало, което мама беше закачила в кухнята. Тя зърна натъженото си лице и направи гримаса.

— Една цъфнала шипка с лунички по носа, как ви се струва?

Тези бедни лунички, които се появяваха отново и отново всяка пролет, й създаваха големи грижи. Луничките всяка пролет обсипваха и лицето на Размус, но на него появата им въобще и не му правеше впечатление. Мама също ги приемаше спокойно.

— Луничките са миловидни, Прик — отбеляза мама.

Прик отново направи гримаса.

— Да, луничките винаги са миловидни — но когато са по лицето на другиго.

После тя тръгна.

— Довиждане! Трябва да отида по-рано, ще правим репетиция.

— Е, какво да решим? — попита Размус, когато тя изчезна. — Да остана ли със синия ленен панталон, или да си остана в къщи?

Татко въпросително погледна към мама.

— Не може ли да излезе със синия панталон… един вид като награда?

Размус също погледна въпросително към нея.

— Не може ли?

Мама отново го погали по прилежно сресаната коса.

— Като награда за усърдието в изпълнението на дълга към родината… не е длъжен да облича фланеления костюм за празника на пролетта.

— Великолепно — възкликна Размус. После се умисли за миг. — Всъщност ти ли решаваш всички въпроси у дома, мамо? — попита той.