Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

— Не, лъжеш се — отвърна татко, — ама наистина здравата се лъжеш! Преди мама беше тази, която решаваше всичко…

— А сега не е ли?

— Не, сега, виждаш ли, сега, когато Прик вече е голяма, сега имаме нещо като коалиционно управление.

Но мама само се смееше.

— О, що за приказки, аз все пак мисля, че татко решава. И ето, той е решил, че трябва да побързаме, ако искаме да стигнем навреме.

Тогава Токер излая, за да напомни за своето присъствие, и Размус рече настойчиво:

— Аз искам да решим още нещо. Искам да решим Токер също да излезе с нас!

Мама се наведе и го погали.

— Да, наистина трябва да излезе — рече тя, — след всичко, което е изтърпял. Но ти ще го водиш с каишката.

Токер отново се разлая. „Каишка“ бе думата, която не можеше да отмине със спокойствие.

После пак се разлая, защото на вратата се почука и влезе Понтус, доволен и зачервен… и обут в сини ленени панталони.

Размус се втурна към него и го заудря с юмруци. Правеше го, само защото много се радваше да го види, и защото Понтус също беше със сините си панталони и самият той също вече ги беше обул, когато Понтус дойде, и защото Токер вече си беше у дома и заради куп други неща, които сега не му идваха наум.

— Видя ли какво пише за нас във вестника? — нетърпеливо попита Понтус.

Размус кимна. После застанаха до вратата на кухнята и се вглъбиха в похвалите за забележителните събития, които бяха преживели. Бяха забележителни най-вече поради факта, че за тях пишеше във вестника, и те се спогледаха с доволни и удивени усмивки. Но нищо не казаха. Размус само пъхна ръце в джобовете и ги сви на юмруци.

— Достатъчно е поне това, че Стиг няколко дни ще си е глътнал езика — рече той.

И после тръгнаха на празника.

Всяка година, в последната неделя на май, големите ученици от Вестанвик организираха своя голям пролетен празник. Тогава синьо-жълтите знамена плющяха заедно с националното знаме на високия, боядисан в бяло пилон, тогава училищният хор пееше: „О, равнини широки, о, върхове“, тогава директорът говореше вдъхновено за младостта и пролетта. „О, младост, колко си красива“ — възкликваше той с прочувствения си глас и всички майки и бащи от Вестанвик кимаха в знак на съгласие. Правеха го всяка година. Защото младостта винаги е красива, дори и когато младите хора се сменят. Старият директор го повтори за кой ли път, защото пак беше забравил, че вече го е казвал. „О, младост, колко си красива“, каза той, и майките и бащите потърсиха с поглед своите момчета и момичета. И отново се видя, че момичето в карирана, розова, току-що ушита памучна рокля, което седи на музикалния подиум, наистина е много красиво, но е много тъжно, докато момчето отсреща е много щастливо и безгрижно, ближе сладолед и щъка нагоре-надолу — в подобаващо настроение, което не го задължава да слуша какво казва директорът. И тогава майката си помисли, че все пак е великолепно да си на единайсет години.

Същото смяташе и той, единайсетгодишният.

— Ей, хайде да си вземем по още един сладолед — предложи той на Понтус. — Ще купя един и за Токер, той яде сладолед с голямо удоволствие.

— Вече изядох два — призна си Понтус.

— О, та това е само началото.

Директорът свърши речта си, „Плинг Плонг Плайерс“ засвириха, слънцето грееше, люлякът ухаеше. Утре вече навярно щеше да започне да прецъфтява, защото времето му бе минало. Но днес неговият аромат се носеше над целия градски парк.

Токер ръмжеше и се дърпаше на каишката. Той и хабер си нямаше от изпълнението на „Плинг Плонг Плайерс“. Но Размус и Понтус искаха да ги чуят, а също и да ги видят.

— Те всъщност не свирят чак толкова гадно — с изумление констатира Размус.

— Не — потвърди и Понтус. — А видя ли как Йоахим през цялото време седи там и втренчено гледа Прик?

Размус изглеждаше като ударен с мокър парцал по главата.

— О, братче, та на мен изобщо не ми дойде наум да й дам снимката! Голямо съм магаре! Трябваше да го направя още днес сутринта, когато се прибрах вкъщи.

— Естествено — каза Понтус. — А какво ще правим със сладоледа?

— Веднага ще отидем да си вземем.

Размус се остави Токер да го води. Веднага се озоваха пред един продавач на сладолед. В множеството се натъкнаха случайно и на доктор Фрьоберг. Беше много изискан с бастуна си и летния си костюм и изглеждаше съвсем другояче, не като в училище.

— А, виж ти, Размус Персон — възкликна той. — И брат Понтус. Героите на деня, ако човек реши да повярва на местната преса.