Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

Но точно сега, когато прекосяваха утринната гора с разбойници и бандити, сега тя наистина пееше с цяло гърло. Алфредо взе да я имитира.

— Кукувица, малка глупава кукувица! Ку-ку, колко години, мислиш, ще ми дадат?

Кукувицата изкука три пъти.

— Три години — рече Алфредо. — Но все пак ще бъда на лек режим, нали, кукувицо?

— Кажи, не е ли възможно по изключение да затвориш проклетата си уста? — раздразнено попита Ернст.

Той вървеше бързо и ожесточено напред, а Алфредо непрекъснато се спъваше в камъни и коренища подире му. Виждаше се, че не е привикнал да ходи по-дълго време пешком.

— Сякаш не е достатъчно, че съм един прекършен човек — отбеляза той, — та и краката ми станаха целите в рани.

— Наранени крака! — изфуча Ернст. — Щях да съм радостен, ако нямах по-големи грижи от наранените си крака.

Бедният Алфредо, бедният Ернст! Естествено, че имаха по-големи грижи от наранените си крака. Но Вестанвик вече лежеше пред тях, окъпан в първите лъчи на утринното слънце, малкият, малкият Вестанвик, където те направиха своя голям, голям удар. Някъде, на една от тези малки улички, се намираше къщата, в която сега беше скрита плячката. Само трябваше да си я приберат.

Но Ернст беше нервен. Вървеше натам, гризеше си ноктите и разтревожено се вглеждаше в спящите още прозорци покрай себе си. Беше ли съвсем сигурно, че никой не бди, не вижда и не чува и навярно любопитството ще го загризе? Кънтеше толкова непоносимо, когато човек вървеше по каменната настилка, че половината град можеше да бъде събуден.

Ах, естествено, че в малко градче като Вестанвик по това време се спи, и никой не би се събудил, само защото неколцина души вървят по съседната улица, отправени към къщата, в която сега беше скрито среброто, при все че в утрин като тази, ясна и прозрачна, когато кестените цъфтят, и слънцето блести, и люлякът ухае, никой не бива да спи. Ухаеше също и на орлов нокът, да, изведнъж въздухът се беше изпълнил със сладникавия аромат на орловия нокът. Алфредо шумно го вдишваше… о, това вълшебно ухание!

В една малка пресечка съвсем наблизо до старата, прочута гимназия на Вестанвик, се бе сгушила бяла къща със зелен ламаринен покрив, едната от стените бе обвита в орлов нокът. Ето откъде идваше сладникавият аромат.

— Вече стигнахме — рече Размус. — Тук е.

Той сложи показалец върху устните си, за да предупреди Алфредо и Ернст да пазят тишина.

— Шшт… ще минем през задния вход.

Ернст и Алфредо кимнаха в знак на съгласие. В течение на целия им бурен живот бяха се научили, че най-сигурно е в една къща да се влезе през задния вход. Тогава си по-незабележим, така да се каже, а най-често това беше и желанието им, да проникнат в някоя къща колкото е възможно по-незабележимо.

Но Ернст бе подозрителен до последната секунда. Той сграбчи Размус с желязна хватка за врата.

— Ти сигурен ли си, че среброто е тук? — попита тихо и посочи боядисаната в зелено задна врата. — Да не си намислил някоя нова сатанинска шега? Не си забравил за песа в мазето, надявам се!

— Не, точно за това не съм забравил — отвърна Размус. О, никога през целия си живот нямаше да забрави за песа в мазето!

Ернст все още не беше се успокоил.

— По дяволите, нещо не ми харесва тук — рече той и неспокойно се огледа.

Но Алфредо не беше обезпокоен.

— Ти не си наред с нервите, Ернст. Никога не си бил!

— Тссс — изшътка Размус. — Недейте да влизате, ако не искате. Понтус и аз можем да ви изнесем всичките джунджурии.

Тогава Ернст отново стегна врата му в желязна хватка.

— Не на нас тия номера, малкия — рече той разярен от гняв. — Ще влезете вътре, ще прекосите къщата и ще се измъкнете през другия вход, така ли? Момченце, ние не сме начинаещи!

— Тц — рече Размус. — Недоверчив си като стара коза.

Алфредо доволно се разхълца.

— Дявол да го вземе, на тоя трик маминка ме научи точно когато бях тръгнал на училище.

— Постъпете както искате — отвърна Размус и безшумно открехна вратата. — Елате по-наблизко.

Ернст тръгна първи. Той беше хванал здраво ръката на Размус.

— Стъпвай безшумно — прошепна заканително той.

И Размус тръгна на пръсти. Алфредо, който вървеше подире им, стори същото. Запромъква се на пръсти. Сега почти не усещаше наранените си крака. Последен вървеше Понтус и той грижливо затвори след себе си боядисаната в зелено врата.

— Тук е мрачно като в Египет — прошепна Алфредо.

Така си и беше. Размус ги водеше през дълъг, тесен и мрачен коридор.