Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

Алфредо погледна първо Ернст, а после уморените си крака.

— Ти, с твоето тъпо пломбиране — рече му той. — Не, Ернст, ще те придружа, аз съм твоят ангел пазител, който бди да не изпаднеш в изкушение. Де да имах и чифт ангелски криле, с които да полетя напред, защото обувките ме убиват, но така е разпоредил бог.

— Затваряй си ченето — пак го изруга Ернст. — Много говориш…

Но Алфредо го прекъсна.

— Не, хич и не искам да оставам сам със Сребърната акула, когато спокойно мога да предотвратя срещата. Трябва ми цяла планина от сребърни джунджурии, за да поддържам настроението на тоя тип. По дяволите, знае ли се как някои могат да се нервират, да им се развали настроението и да си го изкарат на тия около тях!

Неговото собствено настроение видимо бе на път да се оправи. Той приличаше досущ на вулкан. Успокояваше се след подобаващо избухване. Пък и надеждата отново да се сдобие със среброто се прокрадваше в алчната му душа.

— Трябва да тръгваме — каза той. — Той може да ни чака само един час. Следователно трябва да побързаме.

Размус отнесе един здрав юмрук в ребрата.

— Е, скоро ли ще стигнем?

И Ернст отново го заблъска. Той се промуши през вратата.

— Прилошава ми само като ви гледам — повтори той на няколко пъти. — Но все пак беше голям късмет, дето ви оставихме заключени тук.

Размус и Понтус бяха на същото мнение.

В килера си беше спокойно както преди, и всички други, които бяха на пост в тъмните входове, запазиха пълно мълчание. Полицейският началник беше наредил никой да не се намесва, ако няма сериозна опасност и не се налага. Сега съобразно заповедта престъпниците трябваше да бъдат разобличени.

— Е, да вървим — предложи тихо Размус, когато Алфредо хлопна вратата след себе си. — Но Берта доста ще се учуди, когато дойде тук и не ни намери!

— Да, представете си само какво ще стане, когато Берта дойде тук — рече умилено Понтус, — представете си!

Тази мисъл повиши още повече настроението на Алфредо и той доволен се подсмихна.

— Бедната Бертичка, да, тя наистина ще остане много сащисана. Никакви хъшлаци, никакъв Алфредо, нищо, освен стария любим дом на родителите й, и той изглежда така, като че ли всеки миг ще рухне.

Старият любим родителски дом под нацъфтелите ябълкови дървета наистина представляваше красива и спокойна гледка в утринния сумрак. Никой не можеше и да предположи, че почти всички полицейски сили на Вестанвик са заели позиции наоколо и са притаили дъх. Върху каменната стена седеше катеричка и изпитателно гледаше как Алфредо и неговата свита приближават, но иначе беше пълно мъртвило. И в мазето бе тихо.

— У кого от двама ви е ключът? — попита Ернст и се спря пред вратата на мазето.

Размус и Понтус се спогледаха… Щеше ли Ернст да развали всичко, като се отбие в мазето? Размус бавно напъха ръката си в джоба.

— Аз трябва да задържа ключа — рече той. — Защото въпреки всичко утре ще дойда и ще прибера Токер, нали така?

— Свърши тая — грубо го пресече Ернст. — Това зависи от поведението ви в следващите няколко часа.

И той прибра ключа у себе си.

— Не ми излизайте с нови усуквания! Мислете само за това, че в мазето е заключен един пес… Разбрано?

— Разбрано — отговори Размус.

Ернст изобщо не трябваше да знае що за пес седи заключен в мазето! Съвсем и не беше острокосмест дакел на име Токер, а един острокосмест, силен полицай на име Зьодерлунд, който отгоре на всичкото не беше и заключен. Това Ернст би могъл да го види преспокойно, ако се бе загледал малко по-отблизо в катинара, който се поклащаше на вратата.

— Сега си плюйте на петите — подкани ги Ернст.

Но точно това направиха и всички, които стояха на пост в тъмнината. Съвсем тихо, предпазливо и невидимо се подготвиха да последват малката процесия, която вече минаваше през дупката в каменната ограда, с Размус начело.

— Пътят през гората е по-кратък — каза Размус. — По селския път е два пъти по-далече. По кой път да тръгнем?

— Колкото се може по-малко ходене пеша — категоричен бе Алфредо. — Неизминатият път е най-добрият.

Да, и по тоя начин няма да се натъкнат на полицейската кола, мислеше Размус. Щеше да му достави удоволствие да зърне лицето на Алфредо, ако беше произнесъл на глас мисълта си.

Всъщност беше твърде смешно да вървят през гората с двама изпечени престъпници, додето цяла полицейска верига се промъкваше подире им. Точно по тоя хълм се изкачваха всяка пролет най-малко по веднъж с мама, татко и Прик, в слънчеви майски утрини като тази, когато птиците пееха по-прекрасно от всякога. Вземаха си кафе в термос, вървяха през гората и се вслушваха в обажданията на първите кукувици. Наблизо имаше малка полянка, цялата обрасла в съсънки. Отсядаха винаги на нея и се наслаждаваха на птичето пеене. Често се случваше кукувицата да е най-опърничава и да не се обади, когато трябва.