Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

— Струва ми се, че дори и крадците трябва да държат на дадената дума — рече Размус. — Те казаха, че тази вечер ще си получа Токер. Значи наистина сами си го изпросиха.

Той се запрозява, въпреки вълнението и възбудата. Беше много напрегнато да преследваш нощем крадци и все да не ти остава време да се наспиш.

Понтус също взе да се прозява. Известно време седяха мълчешком на пода и само чакаха.

На Размус много му се искаше да разбере дали баща му и полицейският началник също са толкова уморени. Той чуваше съвсем близо до себе си шептенето им и се опитваше да долови какво си говорят. Но думите им звучаха като еднообразно сумтене, и това го уморяваше още повече… О, колко уморен беше!

Изведнъж го стресна някакво блъскане и той скочи. Помощ, те идваха! Да не би да беше сън? Вече почти бе разсъмнало! Те идваха, о, чуваше ги по стъпалата, чуваше ядосаните им гласове и сърцето му заблъска като лудо. Понтус също беше скочил. Сега и двамата стояха, и изпълнени със страх, вторачено гледаха във вратата. В съседното помещение беше тихо. А ако татко и полицейският началник са заспали? Изведнъж ги споходи чувството, че трябва сам-самички да поемат целия удар и им стана страшно.

Но какво беше казал Алфредо: полицаите и кучетата не бива да се показват, иначе хапят. Това навярно важеше и за крадците. Размус се ощипа и запримигва срещу Понтус.

И в същия миг вратата се отвори с гръм и трясък. Алфредо нахлу с ръмжене, а зад него се промъкна Ернст, пребледнял от яд. Размус отведнъж се успокои. По-лошо беше да седиш тук и да очакваш нещо зловещо, отколкото да се изправиш лице в лице с него.

— Какво отново ви носи насам? — попита той. — Не може ли поне нощем човек да поспи спокойно?

Алфредо остана да стърчи в средата на стаята. Той сви ръцете си в юмруци и се разрева от гняв.

— О! — извика той. — О! Змийско котило! Храчка от усойница!

Размус го гледаше право в очите без да мигне.

— Не се вълнувай толкова много, ще ти се пръсне сърцето. Твоята маминка не ти ли го е казвала поне веднъж?

Алфредо нададе нов вой, а Ернст сграбчи Размус за ръката.

— Имате една минута на разположение — изсъска той. — Къде е среброто? Една минута! После отивам в мазето, и кълна ти се, през целия си живот няма да видиш по-мъртъв пес от собствения си!

Алфредо отново се разбесня.

— „Обединено старо желязо АД“… о, аз съм един прекършен човек! — изкрещя той.

Ернст остро го погледна.

— Затваряй си ченето — изруга го той. — Една минута, чухте ли ме? Къде сте прибрали среброто?

Той разтърси Размус така, като че ли сребърните предмети трябваше да се посипят от него.

— Пусни ме веднага — рече му Размус. — Не сме го прибрали тук във всеки случай.

Алфредо протегна огромната си лапа и сграбчи Понтус за перчема. Придърпа го съвсем близо до себе си и извика с треперлив от сълзи глас:

— Ти ли заши сака? Дявол да го вземе, що за занимания по трудово обучение имате в училище?

И прасна такъв юмрук на Понтус, че той полетя заднешком към стената. После се удари в челото и повторно извика:

— О, аз съм един прекършен човек!

Ернст разтърсваше Размус все по-здраво и го гледаше така, като че ли иска всеки миг да го убие.

— Не те попитах къде не сте прибрали среброто, попитах къде е.

— В една къща в града — каза Размус. — Сега ме пусни.

— В каква къща? Да не би да е у вас? Под леглото ти? Къде е? Чуваш ли какво те питам… къде е?

— Не мога да ти обясня къде е къщата, не е толкова просто. Но можем да ви заведем дотам, Понтус и аз.

— Можете ли? — попита Ернст и нетърпеливо блъсна Алфредо. — Чу ли какво каза той, или просто си виеш?

— Вия и чувам — рязко му отвърна Алфредо. — Среброто е в града. Това означава още едно трамбоване пеша, а аз мразя трамбоването пеша.

Той бе престанал да циври, само ожесточено се бе втренчил в двамината, които бяха причина за цялото му нещастие.

Ернст гризеше нокътя си и размишляваше.

— Да, трябва да отидем с тях, макар че е рисковано. Длъжни сме да побързаме.

Той неспокойно прекоси стаята няколко пъти насам и натам, като мяташе от време на време изпълнен с отвращение поглед към Размус и Понтус.

— Пфу, изчадия адови, прилошава ми само като ви гледам!

— Така значи — каза Понтус. — Така, а да не мислиш, че на мен ми е много приятно да те гледам.

Ернст не чуваше.

— Виж какво — рече той на Алфредо, — ако си много уморен, тогава можеш незабавно да отидеш в колата. И да се опиташ да поддържаш настроението на Сребърната акула, мисля си.