Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

— Да, значи лека нощ — каза Понтус. — Всъщност жалко за сметановата торта. Някъде около три не би ни дошла зле.

Размус кимна с глава.

— Надявам се не мислиш да прекараме нощта тук?

— А какво друго да направим? — попита Понтус. — Със сигурност никой няма да дойде тук и да ни помогне да излезем.

Размус съчувствено го погледна, но той така и не забеляза.

— Е, тук можем да преспим не по-зле, отколкото на палатка — констатира Понтус. — Само че не би било зле спалните чували да са при нас, а не на багажниците на велосипедите отвън.

— Остави спалните чували да стоят където са си — каза Размус. — Когато Ернст и Алфредо се върнат, за известно време няма да имаш нужда от спален чувал.

Понтус удивено ококори очи.

— Да се върнат ли?

Размус кимна със спотаен яд.

— Да, а как мислиш, какво ще направят? Ще се примирят и ще продадат старото желязо ли?

Тогава чак Понтус започна да се кикоти.

— Ах ти, умна главо, за това съвсем и не бях помислял!

— Да мисля за това е единственото, което все още ми доставя малко радост — призна си Размус. И го напуши смях. — Представям си ги как отварят сака. Чувам думите на Алфредо: Пломбирането си е винаги най-доброто нещо, повтаряше всеки път маминка.

— И тогава Ернст отклещва оловната пломба — продължи Понтус.

Размус доволно кимна.

— И този палячо, дето иска да купи всичко, стои до тях и се оцъкля така, че чак очите му ще изпаднат.

— Правилно — отбеляза Размус. — Съвсем правилно. И тогава Алфредо пъха лапата си в сака и грабва каната…

Размус се задави от смях.

— И вместо нея ръката му стиска старото мамино хаванче. Иде му да се пръсне от радост, когато го вижда!

— А после прочитат какво сме им написали върху табелата си. Ама че виц — въодушевено изкрещя Понтус.

Но Размус вече беше станал сериозен.

— Да, ако не стане виц и това, че ние ще сме заключени, когато те запъхтени се върнат тук. Сега ясно ли ти е, че трябва да се измъкваме на всяка цена?

На Понтус му беше ясно.

И Токер отново излая. Чу се само едно-едничко, кратко, тъжно излайване, сякаш той знаеше, че дори и то няма да му помогне.

Размус се залепи на прозореца.

— Идвам, Токер! — провикна се с все сила.

Размишляваше.

— Идвам, пък ако ще да си счупя и врата.

Поразмишлява още няколко минути. После погледна Понтус, изпълнен с увереност.

— Знаеш ли, Понтус, ако си усучем панталоните като въже…

— Давай — съгласи се Понтус. — Не съм сигурен, че моите ще издържат кой знае каква тежест, но трябва на всяка цена да опитаме.

Той мигновено събу панталона си. Можеше да пожертва едни стари панталони заради Токер, макар и да не бе кой знае колко изискано да прекоси цял Вестанвик само по долни гащета.

— Голям късмет е, че и двамата имаме толкова дълги крака — отбеляза Размус.

— Да, ако от панталоните трябва да се направи спасително въже, то тогава… — рече Понтус.

Той мълчаливо загледа Размус, който връзваше на здрав възел двата панталона и усукваше ловко това необичайно спасително въже около дръжката на прозореца. То стигаше само наполовина от разстоянието до земята.

— Това ще рече, че трябва да се приземим от около два метра; е, няма да умрем, я — констатира Размус.

Понтус се присъедини към тая констатация. Размус яхна перваза.

— Малкият Размуус тръгва — рече той и без никакви колебания увисна на овързаните панталони, които издържаха на тежестта му, и той се спусна до края им. После затвори очи и се опита да падне колкото се може по-леко. Краката му леко се набиха при приземяването и го позаболя, но не ги счупи, дори не ги нарани.

— Ловък си като малка маймуна — извика Понтус, — досущ като Алфредовата маминка.

Той вече седеше на перваза.

— Малкият Понтуус тръгва — провикна се отново той.

Размус вдигна глава към него.

— Недей да се спускаш, ако не искаш — рече му той. — Сега мога да те отключа. Алфредо е оставил ключа, пъхнат отвън. Но първо ще извадя Токер от мазето.

— Не, аз искам също да се позабавлявам малко — отвърна Понтус и се спусна.

Но Размус вече беше се затичал към мазето.

— Токер — викаше той, — идвам, Токер!

Едва когато зърна проблясващия нов катинар на вратата на мазето, се сети за ключа, който Алфредо му беше дал. Беше го пъхнал в джоба на панталона си, а панталонът му сега висеше от прозореца и нощният вятър го развяваше.

Страшно се ядоса на самия себе си. Горкият Токер — за него всяка секунда бе истинско мъчение!

— Разсеян съм като стара коза — промърмори ядосано и хукна обратно в галоп. — Горкият Токер!