Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

— Скоро всичко ще се оправи — обеща троснато Размус.

Ернст сграбчи ръката му още по-здраво.

— Шшшт… не говори! Къде е среброто?

В края на коридора се виждаше нова врата.

— Тук вътре — каза Размус. — Пусни ме, за да отворя!

И после отвори вратата.

Не беше ли чудесно след тъмнината да излезеш на светло? Тук беше направо сияйно, сияйно светло, и върху една маса стояха подредени всички красиви, красиви сребърни предмети и проблясваха на утринното слънце. Точно до тях стоеше мъж в униформа и сърдечно се усмихваше.

— Защо по цял свят вие влизате винаги през задната врата? — попита той. — Но въпреки това добре дошли! Добре дошли в полицейския участък на Вестанвик!

После се случиха твърде много неща наведнъж.

— Дръж го, Патрик! — извика полицейският началник. — Ще изскочи навън!

Ернст вече се бе качил на отворения прозорец и Размус с удивление видя как баща му пресече с един скок стаята като тигър. Успя да улови беглеца в последната секунда.

И друг един искаше да изчезне. Тихо и решително Алфредо препускаше към зелената врата, през която беше влязъл преди малко, но сега там вече стояха двама яки полицаи, които го върнаха обратно в помещението.

— Полицейски участък… мамичко мила — промърмори той, — аз съм един прекършен човек.

Но той чинно протегна ръцете си към полицейския началник и се остави да му щракнат белезниците.

— Аха, значи отново е време за тези аристократични маншети! — Той присви рамене. — Е, щом е така. Да поседиш вътре значи просто да поседиш вътре, винаги казваше маминка.

— Но и много неща е пропуснала да ти каже, когато си тръгнал на училище — изръмжа Размус.

Алфредо му хвърли мрачен поглед.

— Да, напълно съм сигурен в това. Трябваше да ми каже да не предприемам нищо, без преди това да съм изпозастрелял всички, които идваха при мен и искаха да гледат само с по едно око.

Той се удари с двете си ръце по челото.

— Трябваше сам да се сетиш — раздразнено рече Размус. — Трябваше да си получа Токер в събота вечер, както ми бяхте обещали.

„Крадците със сигурност са тъпи“, мислеше си Размус. Беше излишно да им се съобщава това, което доктор Фрьоберг винаги повтаряше: „Използвайте мозъка си, тогава ще мислите по-добре“. Все пак недопустимо е да се насадиш толкова баламски право в участъка, ако си крадец. Не, крадците не мислеха, в това се състоеше голямата им грешка. Навярно и затова Алфредо не правеше драма от случилото се, той никога не бе размишлявал правилно. Някаква малка пречка го изваждаше от равновесие и тогава той истински се ядосваше. Но после изглежда забравяше всичко, точно както става с малките деца. Но беше почти непростимо, когато големите, дебели мъже се държат като малки деца. Никога не беше ясно какво могат да предприемат изведнъж. Доктор Фрьоберг винаги твърдеше, че големите нещастия на човечеството произтичат от факта, че твърде много хора си остават малки деца, независимо как изглеждат външно. Сигурно той имаше предвид такива като Алфредо. Всъщност и Ернст! Той също бе малко дете, макар и от друг сорт. Затова сега седеше тук, гледаше в пода и цялото му тяло трепереше.

— Какво се умълча, Ернст? — попита Алфредо. — Да не те стягат маншетите?

Ернст се втренчи в него.

— Дръж си ченето затворено — рече му той.

Но после Алфредо и Ернст се загледаха в друго. От кабинета на полицейския началник изскочи едно малко куче, малко куче, което зърна своя господар и се разлая, замаха с опашка и забушува от радост.

Алфредо простена.

— Ернст, бяхме ли заключили животното в мазето, или не го бяхме заключили? Мила мамичко, това трябва да е някакво куче призрак!

Размус взе на ръце кучето призрак и кучето призрак го близна по лицето.

— Патрик — каза полицейският началник, — искаш ли първо да ги претърсиш? Едва тогава могат да отидат при Берта.

Това разтърси Алфредо.

— Берта тук ли е? Задържали ли сте бедната Бертичка?

Полицейският началник кимна и Алфредо решително се обърна към него.

— Помислете върху това: ако ме затворите в една и съща килия с Берта, тогава ще пиша до управлението на затворите и ще се оплача.

Полицейският началник го успокои.

— Не се притеснявайте. Ще получите килия, в която ще бъдете сам и ще ахнете от удивление.

Алфредо го погледна с благодарност и доброволно се остави да го претърсят. Размус източи шия, за да види какво ще извади татко му от джобовете на Алфредо.

— Що за джунджурийка е това тук? — попита баща му. Той протегна ръката си към полицейския началник и му показа малка сива играчка мишка с ключе от едната страна.