Роалд Дал - Джеймс и гигантската праскова

— Колко интересно! — възкликна Джеймс. — А като си помисля, че досега изобщо не съм се питал как скакалците издават звуците си!

— Скъпи млади приятелю — каза нежно Стария зелен скакалец, — има много неща на този свят, за които още не си започнал да се питаш. Къде например мислиш, че са ушите ми?

— Ушите ти ли? На главата, разбира се.

Всички избухнаха в смях.

— Да не искаш да кажеш, че и това не знаеш? — извика Стоножката.

— Опитай пак — усмихна се Стария зелен скакалец на Джеймс.

— Не е възможно да са на друго място.

— Нима?

— Предавам се. Къде са?

— Ето тук — отвърна Стария зелен скакалец. — По едно от двете страни на корема ми.

— Не е вярно!

— Разбира се, че е вярно. Какво толкова странно има? Трябва да видиш къде са ушите на братовчедите ми — щурците и американските скакалци.

— Къде са техните?

— На краката. По едно ухо на всеки преден крак точно под коляното.

— Да не искаш да кажеш, че не знаеш и това? — попита укорително Стоножката.

— Шегувате се — рече Джеймс. — Никой няма уши на краката.

— Че защо не?

— Защото… е нелепо, ето защо.

— Знаеш ли какво е нелепо според мен? — попита Стоножката и се ухили както обикновено. — Не искам да съм груб, но според мен е нелепо ушите да са от двете страни на главата. Виж, това изглежда нелепо. Някой път се огледай в огледалото.

— Вредител! — извика Червея. — Защо винаги си толкова груб и опак с всички? Веднага се извини на Джеймс.

Джеймс не искаше Червея и Стоножката отново да се карат, затова бързо попита Червея:

— А ти свириш ли?

— Не, но умея други неща. Някои са наистина необикновени — отвърна по-ведро Червея.

— Като например?

— Следващия път, когато си на полето или в някоя градина, се огледай и си спомни следното: всяка прашинка от почвата, която виждаш, е преминала през тялото на червей през последните няколко години! Не е ли удивително?

— Не е възможно! — възкликна Джеймс.

— Скъпо момче, това е факт.

— Искаш да кажеш, че ядеш пръст?

— Като луд — отвърна гордо Червея. — Влиза от единия край и излиза от другия.

— Но какъв е смисълът?

— Как така какъв е смисълът?

— Защо го правиш?

— Заради фермерите. Така почвата става хубава, лека и рохка, за да могат посевите да растат лесно в нея. Ако искаш да знаеш, фермерите не могат без нас. Ние сме незаменими. Изключително важни сме. Затова е напълно нормално фермерите да ни обичат. Струва ми се, че ни обичат повече и от божите кравички.

— Божите кравички ли! — възкликна Джеймс и се обърна към нея. — И вас ли обичат фермерите?

— Така казват — отвърна скромно Божата кравичка, цялата изчервена. — Всъщност, доколкото знам, на някои места фермерите ни обичат толкова много, че ходят и купуват божи кравички с шепи, а после ни пускат из нивите. Много са доволни, когато в полетата им има много божи кравички.

— Но защо?

— Защото изяждаме всички вредни насекоми, които гризат посевите на фермерите. Това им помага изключително много, а не вземаме нито стотинка за работата си.

— Мисля, че си удивителна — каза й Джеймс. — Може ли да те попитам нещо специално?

— Моля.

— Вярно ли е, че възрастта на божата кравичка може да се отгатне по броя на точките й?

— О, не, това е само детска приказка. Броят на точките ни никога не се променя. Някои от нас, естествено, се раждат с повече точки от други, но броят им никога не се променя. Това е просто начин да се разбере към коя част от семейството принадлежим. Аз например, както виждаш сам, съм божа кравичка с девет точки. Голям късмет имам. Хубаво е да си от този вид.

— Наистина е така — отвърна Джеймс и се полюбува на красивите й алени крилца с деветте черни точки върху тях.

— От друга страна — продължи Божата кравичка, — някои мои роднини с по-лош късмет имат едва по две точки на крилцата си! Представяш ли си? Наричат се божи кравички с две точки и със съжаление трябва да отбележа, че са изключително разпространени и невъзпитани. Естествено, има и божи кравички с по пет точки, макар това да е прекалено шикозно за моя вкус.

— А фермерите всички видове божи кравички ли обичат? — попита Джеймс.

— Да — отвърна тихо Божата кравичка. — Обичат всички видове.

— Изглежда, всички тук са много обичани! Колко хубаво! — възкликна Джеймс.

— Не и аз! — извика Стоножката. — Аз съм вредител и се гордея с това! О, какъв противен и нахален вредител съм аз!