Роалд Дал - Джеймс и гигантската праскова

— Сигурно е някакво вълшебство — каза Божата кравичка. — Навярно дупките сами са се затворили.

— Вижте! Под нас има кораб! — извика Джеймс.

Всички изтичаха до края на прасковата и погледнаха надолу. Никой от тях досега не бе виждал кораб.

— Изглежда голям.

— Има три комина!

— Виждат се дори хората по палубите!

— Да им помахаме! Дали ще ни забележат?

Нито Джеймс, нито другите знаеха, че корабът под тях се казваше „Куин Мери“ и плаваше през Ламанша на път за Америка. А на мостика стоеше капитанът с група офицери, които зяпаха огромната топка в небето.

— Това не ми харесва — каза капитанът.

— Нито пък на мен — рече помощник-капитанът.

— Следи ли ни? — попита навигаторът.

— Казвам ви, тази работа не ми харесва — промърмори капитанът.

— Може да е опасно — рече помощник-капитанът.

— Точно така! — извика капитанът. — Това е тайно оръжие! О, небеса! Веднага уведоми кралицата! Цялата страна трябва да бъде предупредена! И ми донеси телескопа.

Помощник-капитанът подаде телескопа на капитана. Капитанът го вдигна и погледна през него.

— Навсякъде има птици! — извика той. — Цялото небе гъмжи от птици! Какво, за бога, правят? Я чакай! Чакай малко! На онова нещо има хора ! Виждам ги как мърдат! Има… хм… тази проклетия настроена ли е правилно? Прилича на малко момче с къси панталони! Да, виждам там да стои малко момче с къси панталони! Има и… има и… нещо, което прилича на гигантска божа кравичка !

— Чакайте малко, капитане! — каза помощник-капитанът.

— И огромен зелен скакалец !

— Капитане! — рече рязко помощник-капитанът.

— И паяк исполин !

— О, боже, пак е пил уиски — прошепна навигаторът.

— И огромна , невероятно огромна стоножка ! — продължи капитанът.

— Повикай корабния лекар — каза помощник-капитанът. — Капитанът не е добре.

Миг по-късно огромната топка изчезна зад един облак и хората на кораба повече не я видяха.

Но на самата праскова всички още бяха щастливи и развълнувани.

— Чудя се къде ли ще попаднем този път — каза Червея.

— Че кого го е грижа? — възкликнаха останалите. — Рано или късно чайките ще кацнат на сушата.

Носеха се все по-високо и по-високо, над най-високите облаци, а прасковата се полюшваше леко.

— Моментът не е ли идеален за малко музика? — попита Божата кравичка. — Какво ще кажеш, Скакалецо?

— С удоволствие, скъпа — отвърна Стария зелен скакалец с поклон.

— Ура! Той ще ни посвири! — извикаха всички, цялата компания веднага наобиколи в кръг Стария зелен музикант и концертът започна.

От мига, в който прозвуча първата нота, публиката бе омаяна. А Джеймс никога не беше чувал по-прекрасна мелодия! У дома в градината през летните вечери той много пъти бе слушал как скакалците цвърчат в тревата и звукът, който издаваха, му харесваше. Но това бе съвсем различно. Това бяха истински музикални акорди, хармонии, мелодии и всичко останало.

А и на какъв прекрасен инструмент само свиреше Стария зелен скакалец. Приличаше на цигулка! Звучеше почти така, сякаш свиреше на цигулка!

Лъкът на цигулката — онази част, която се движеше — беше задният му крак. Струните на цигулката — онази част, от която излизаше звукът — беше крайчецът на крилото му.

Използваше горната част на задния си крак (бедрото) и търкаше с нея крайчеца на крилото си невероятно умело, понякога бавно, понякога бързо, но винаги с една и съща лекота и ловкост. Точно така виртуозен цигулар би използвал лъка си, а музиката се лееше и изпълваше небето наоколо с вълшебни мелодии.

Първото произведение приключи и всички заръкопляскаха силно, а госпожица Паяк стана и извика:

— Браво! Бис! Посвири ни още!

— Хареса ли ти, Джеймс? — попита Стария зелен скакалец с усмивка малкото момче.

— Много! — отвърна то. — Беше прекрасно! Сякаш свиреше на истинска цигулка!

— Истинска цигулка ли? — извика Стария зелен скакалец. — О, небеса, това ми хареса! Скъпо момче, та аз съм истинска цигулка! Тя е част от тялото ми!

— Нима всички скакалци свирят на цигулки като теб? — попита го Джеймс.

— Не — отвърна той, — не. Щом искаш да знаеш, по една случайност аз съм „късорог“ скакалец. На главата си имам две къси пипала. Виждаш ли ги? Ето ги там. Много са къси, нали? Затова ме наричат „късорог“. А ние, късорогите скакалци, сме единствените, които можем да свирим като на цигулка с лък. „Дългорогите“ ми роднини, онези, които имат дълги извити антени на главите, свирят просто като трият краищата на двете си горни крила. Те не са цигулари, а само си търкат крилата. А и звукът, който издават, е доста по-прост, ако мога така да се изразя. Звучи повече като банджо или гъдулка.