Роалд Дал - Джеймс и гигантската праскова

— Той ме спаси! — извика запъхтяно Стоножката. — Доплува до мен посред Атлантическия океан и ме спаси!

— Скъпо момче — потупа Стария зелен скакалец Джеймс по гърба, — поздравявам те!

— Обувките ми! — извика Стоножката. — Вижте само хубавичките ми обувки! Водата ги съсипа!

— Млъквай! — нареди му Червея. — Имаш късмет, че си жив.

— Продължаваме ли да се издигаме? — попита Джеймс.

— Да — отвърна Стария зелен скакалец. — А и започва да се стъмва.

— Знам, скоро ще настъпи нощта.

— Защо не влезем на топло до сутринта? — предложи госпожица Паяк.

— Не — възрази Стария зелен скакалец. — Това не е много разумно. По-добре ще е всички да останем тук горе и да се редуваме да пазим. Така, ако се случи нещо, ще сме готови.

Джеймс Хенри Тротър и приятелите му седяха по средата на прасковата, докато около тях започна да се свечерява. Облаци, големи колкото планини, се струпаха над главите им загадъчни, заплашителни и страшни. Постепенно се стъмни още повече, а после бледата, почти пълна луна се издигна над облаците и ги обля със зловеща светлина. Гигантската праскова се полюшваше нежно настрани, докато летеше, а стотиците бели копринени нишки сияеха красиво на лунната светлина. Както и огромното ято чайки над тях.

От никъде не се чуваше нито звук. Пътуването върху праскова изобщо не беше като пътуването със самолет. Самолетите се клатеха и бръмчаха силно в небето и всичко, което дебнеше в гигантските планини от облаци, се скриваше с приближаването им. Затова хората, пътуващи със самолет, никога не виждат нищо.

Но прасковата… ах, да… прасковата летеше тихо, не бръмчеше и се плъзгаше съвсем безшумно. И на няколко пъти по време на това тихо нощно пътуване над открития океан под лунната светлина Джеймс и приятелите му видяха неща, които никой дотогава не бе виждал.

По едно време, докато се носеха безшумно покрай един голям плътен облак, видяха върху него група странни, дълги, тънички същества, два пъти по-високи от човек. В началото не беше лесно да ги забележат, защото бяха бели почти колкото самия облак, но когато прасковата се приближи, стана ясно, че тези „неща“ всъщност са живи същества — високи, тънки, призрачни, безплътни бели създания, приличащи на направени от смесица от вълна и захарен памук и с рядка бяла козина.

— Оооооо! — възкликна Божата кравичка. — Това никак не ми харесва!

— Шшт! — изсъска Джеймс. — Гледайте да не ни чуят! Навярно са Облачните хора!

— Облачните хора! — промърмориха останалите и се сгушиха по-близо един до друг за утеха. — О, боже, о, боже!

— Радвам се, че съм сляп и не мога да ги видя — каза Червея. — Иначе сигурно щях да се разпищя.

— Дано не се обърнат и не ни забележат — заекна госпожица Паяк.

— Дали ще ни изядат? — попита Червея.

— Теб със сигурност — усмихна се Стоножката. — Ще те нарежат като салам и ще те изядат на тънки парченца.

Горкият Червей се разтрепери целият от страх.

— Но какво правят ? — прошепна Стария зелен скакалец.

— Не знам — отвърна тихичко Джеймс. — Да ги погледаме и ще разберем.

Облачните хора стояха и правеха нещо странно с ръцете си. Първо ги протягаха (всички едновременно) и вземаха с шепи от облака. Оформяха топки в дланите си, докато заприличваха на големи бели топчета. После хвърляха топчетата на една купчина, откъсваха нови парчета от облака и повтаряха същото.

Цялата работа бе много тиха и загадъчна. Купчината топчета край тях нарастваше все повече. Скоро стана толкова голяма, че можеше да напълни поне един камион.

— Тези са пълни смотаняци! — каза Стоножката. — Няма защо да се страхуваме от тях!

— Млъквай, вредител такъв! — прошепна Червея. — Ако ни видят, ще ни изядат до един!

Но Облачните хора бяха твърде погълнати от заниманието си, за да забележат гигантската праскова, летяща безшумно зад тях.

После компанията от прасковата видя как един Облачен човек вдига дългите си тънки ръце над главата и го чуха как извика:

— Добре, момчета! Достатъчно! Вземайте лопатите! — И всички останали Облачни хора нададоха странни пискливи радостни възгласи, заподскачаха и размахаха ръце във въздуха. После взеха огромни лопати, спуснаха се към купчината с топчета и започнаха да ги изриват от облака в небето.

— Падайте! — скандираха те, докато работеха.

— Това е градушка! — прошепна Джеймс развълнувано. — Досега правеха ледените топчета, а сега ги изсипват върху хората долу!