Роалд Дал - Джеймс и гигантската праскова

— Градушка ли? — попита Стоножката. — Та това е абсурдно! Лято е. През лятото не вали град.

— Тренират за зимата — отвърна Джеймс.

— Не вярвам! — повиши глас Стоножката.

— Шшт! — прошепнаха останалите.

А Джеймс добави тихо:

— За бога, Стоножке, не вдигай толкова шум.

Господин Стоножка избухна в смях:

— Тези идиоти не чуват нищо! — извика той. — Глухи са като пънове! Гледайте! — И преди да успеят да го спрат, той вдигна предните си крака, оформи с тях фуния пред устата си и закрещя на Облачните хора с всички сили: — Идиоти! Мухльовци! Слабоумни! Тъпанари! Магарета! Какво, за бога, си мислите, че правите там?

Реакцията бе мигновена. Облачните хора се разскачаха, сякаш бяха нападнати от оси. И когато видяха огромната златиста праскова да лети на няма и петдесет метра от тях в небето, нададоха викове от изненада и хвърлиха лопатите. Застанаха неподвижно под лунната светлина като група високи космати статуи и се взираха в гигантския плод, носещ се край тях.

Пътниците на прасковата (с изключение на Стоножката) седяха вцепенени от страх, гледаха Облачните хора и се чудеха какво ще стане.

— Е, успя, противен вредител такъв! — прошепна Червея на Стоножката.

— Не ме е страх от тях! — извика Стоножката и за да го докаже отново пред всички, стана, изпъчи гърди, затанцува и започна да прави обидни жестове към Облачните хора с всичките си четирийсет и два крака.

Това явно страшно разяри Облачните хора. Изведнъж всички те едновременно се спуснаха, награбиха ледени топчета с шепи и започнаха да замерят прасковата с гневни крясъци.

— Пазете се! — извика Джеймс. — Бързо, залегнете! Залегнете на палубата!

И добре че залегнаха! Да те ударят с огромно ледено топче боли, колкото да те ударят с камък или бучка олово, ако го хвърлят достатъчно силно — а как само хвърляха тези Облачни хора! Ледените топчета свистяха във въздуха като куршуми на картечница и Джеймс чуваше как се врязват в прасковата от всички страни и се забиват в плътта й с ужасяващи жвакащи звуци — пльок! пльок! пльок! пльок! После се чу дрън! дрън! дрън! , когато започнаха да отскачат от черупката на бедната Божа кравичка, защото тя не можеше да се сниши колкото останалите. И после се чу пук! , когато едно топче фрасна господин Стоножка в носа, и друго пук! , когато го уцели на друго място.

— Оу! — извика той. — Ау! Спрете! Спрете! Спрете!

Но Облачните хора изобщо нямаха намерение да спират. Джеймс виждаше как тичат по облака като огромни космати призраци, грабят ледени топчета от купчината, хвърлят ги по прасковата и се връщат за още, а после, когато купчината свърши, просто започнаха да късат от облака и да оформят нови топчета с ръце, този път по-големи, някои колкото оръдейни гюлета.

— Бързо! — извика Джеймс. — Слизайте в тунела, преди да са ни избили!

Всички се спуснаха към входа на тунела и половин минута по-късно се скриха на безопасно място в костилката, разтреперани от страх и заслушани в градушката, която барабанеше по прасковата.

— Ранен съм! — извика Стоножката. — Целият съм надупчен!

— Така ти се пада! — рече Червея.

— Някой би ли проверил дали черупката ми е пропукана? — помоли Божата кравичка.

— Светни! — извика Стария зелен скакалец.

— Не мога! — изстена Светулката. — Счупиха ми крушката!

— Тогава я смени! — нареди й Стоножката.

— Замълчете за малко — каза Джеймс. — Чуйте! Струва ми се, че престанаха да ни замерят.

Всички се смълчаха и ослушаха. Да, шумът наистина бе спрял. Ледените топчета вече не се удряха в прасковата.

— Задминали сме ги!

— Чайките сигурно са ни изтеглили на безопасно място.

— Ура! Да излезем да видим!

Предпазливо, с Джеймс начело на колоната, те изпълзяха от тунела. Момчето подаде глава и се озърна.

— Чисто е! — провикна се то назад. — Не ги виждам!

Един по един пътниците излязоха отново навън и се огледаха. Луната светеше ярко и все още навсякъде около тях се носеха многобройни големи сияещи облаци. Но от Облачните хора нямаше и следа.

— Прасковата тече! — извика Стария зелен скакалец, след като надникна през ръба. — Цялата е надупчена и отвсякъде изтича сок!

— Свършено е с нас! — изписка Червеят. — Щом прасковата тече, ще потънем!

— Не ставай глупав! — каза му Стоножката. — Вече не сме във водата!

— О, вижте! — извика Божата кравичка. — Погледнете натам!

Всички се обърнаха.

В далечината право пред себе си видяха нещо необикновено. Приличаше на арка, гигантски извит силует, който се издигаше в небето като полукръг. Двата му края стояха върху облак, огромен колкото пустиня.