Роалд Дал - Джеймс и гигантската праскова

Стоножката се спусна към дръжката на прасковата, захапа нишката и я прегриза с едно тракване на челюстите. В следващия миг високо над тях една от чайките се отдели от ятото и отлетя с дългата нишка, развята зад нея. А на долния край на нишката, вкопчен и проклинащ разярено, се носеше огромният космат Облачен човек. Издигаше ли се, издигаше нагоре, полюляваше се на фона на огряното от луната небе, а Джеймс Хенри Тротър го изгледа доволно и рече:

— О, небеса, сигурно не тежи почти нищо, щом чайката го носи с такава лекота! Сигурно е само въздух и косми!

Останалите Облачни хора така се сащисаха, като видяха един от своите да отлита по този начин, че хвърлиха въжетата, които държаха, и разбира се, с тях паднаха и двете парчета от дъгата и полетяха надолу към земята. Така прасковата се разплете и веднага започна да се отдалечава от страшния облак.

Но пътниците още не бяха извън опасност. Разярените Облачни хора скочиха, затичаха след тях по облака и започнаха да ги замерят безмилостно с всевъзможни твърди и отвратителни предмети. Празни кофи от боя, четки, стълби, табуретки, тенджери, тигани, развалени яйца, мъртви плъхове, шишета с олио за коса — всичко, което тези страшилища хванеха, политаше към прасковата. Един Облачен човек, след като се прицели много внимателно, изля цял литър гъста лилава боя от облака право върху Стоножката.

Стоножката изрева силно:

— Краката ми! Залепнаха! Не мога да ходя. Не мога да отворя клепачи! Не виждам! Обувките ми! Обувките ми са съсипани!

Но в момента всички останали бяха твърде заети да отбиват предметите, с които ги замеряха Облачните хора, за да обърнат внимание на господин Стоножка.

— Боята изсъхва — изстена той. — Втвърдява се. Не мога да си помръдна краката! Изобщо не мога да помръдна!

— Но още можеш да си отваряш устата — обади се Червея. — А това е много жалко.

— Джеймс! — нададе рев Стоножката. — Помогни ми, моля те! Измий боята! Изстържи я! Направи нещо!

Сякаш мина цяла вечност, преди чайките да издърпат прасковата далеч от ужасния облак с дъгата. Но накрая успяха, всички се събраха около окаяния господин Стоножка и започнаха да спорят кой е най-добрият начин да махнат боята от тялото му.

Господин Стоножка наистина представляваше чудна гледка. Целият беше лилав, а сега, след като боята започна да изсъхва и да се втвърдява, трябваше да седи скован и изправен, сякаш е гипсиран. А всичките му четирийсет и два крака стърчаха право напред като пръчки. Опитваше се да каже нещо, ала устните му не помръдваха. Успяваше само да издава гъгнещи звуци от гърлото си.

Стария зелен скакалец протегна ръка и го докосна внимателно по корема.

— Но как е възможно боята да изсъхне толкова бързо? — попита той.

— Това е боя за дъги — отвърна Джеймс. — Съхне много бързо и се втвърдява здраво.

— Мразя боята — заяви госпожица Паяк. — Страх ме е от нея. Напомня ми за леля Спайкър, искам да кажа, покойната леля Спайкър, защото последния път, когато тя боядисваше тавана на кухнята, скъпата ми баба, без да иска, стъпи в още мократа боя и се залепи. И цяла нощ викаше: „Помощ! Помогнете! Помощ!“ — и сърцето ми се късаше. Но какво можехме да сторим? Чак на следващия ден боята изсъхна и тогава, разбира се, отидохме да я успокоим и да й занесем храна. Ако щете, вярвайте, но баба ми живя така шест месеца — обърната надолу с главата, със залепени от боята крака на тавана. Наистина. Хранехме я всеки ден. Носехме й пресни мухи направо от паяжината. Но на миналия двайсет и шести април леля Спондж, искам да кажа, покойната леля Спондж, случайно вдигна очи към тавана и я забеляза. „Паяк — извика тя. — Гнусен паяк! Бързо, донеси ми метлата с дългата дръжка!“ А после… О, беше толкова ужасно, че не искам да си спомням… — Госпожица Паяк избърса една сълза и погледна тъжно към господин Стоножка. — Горкичкият — промълви тя. — Наистина ти съчувствам.

— Боята никога няма да се махне — каза ведро Червея. — Нашата Стоножка повече никога няма да помръдне. Ще се превърне в статуя и ще го поставят на някоя морава с поилка за птици на главата.

— Нека се опитаме да го обелим като банан — предложи Стария зелен скакалец.

— Или да го изжулим с шкурка — добави Божата кравичка.

— Ако си изплези езика — рече Червея и се усмихна лекичко, може би за пръв път в живота си, — ако го изплези докрай, можем да го хванем и да започнем да го дърпаме. И ако дърпаме достатъчно силно, ще го обърнем наопаки и ще си има нова кожа!