Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Дългият ден привърши. Беше време за лягане, но всички искаха да останат навън колкото е възможно по-дълго. Леля Олга беше дежурна, тъй като Орлицата излезе. Обаче те не я уважаваха. Вярно, че момичетата послушно се прибраха, когато тя ги извика, но момчетата трябваше да подкара пред себе си като стадо упорити телета. Никой не искаше да си легне в такава прекрасна светла вечер.

Расмус гледаше да е близо до Гунар и докато се събличаха, му пошепна:

— Гунар, аз все пак смятам тази нощ да избягам. Хайде да дойдеш с мен!

Но Гунар го бутна сърдито.

— Не говори глупости! Защо ще бягаш?

Расмус не искаше да признае дори пред Гунар, че го прогонва заплахата от пръчката.

— Скъсвам с това старо сиропиталище — каза. — Смятам да си потърся друго място, където да живея.

— Така ли?! Е, бягай тогава! — отговори Гунар безгрижно. — Но ще ми е жал за теб, когато се върнеш.

— Никога няма да се върна.

Това звучеше ужасно. Дори Расмус потръпна, като го каза. От съвсем малък живееше във Вестерхага. Не помнеше никакъв друг дом, нито друга майка, освен госпожица Орлен. Наистина беше страшно да си помисли, че ще изчезне оттам завинаги. И сигурно ще е странно никога повече да не види Орлицата — това едно на ръка. Не че я обичаше, ама все пак… Веднъж, преди няколко години, когато една вечер Расмус го заболя ухо, тя го взе в скута си. Позволи му да притисне болното ухо към ръката й и му изпя „Никой не е по-закрилян от мен“. Колко много я обичаше той тогава, обичаше я още дълго време след това и просто копнееше пак да го заболи ухо. Но ухото не го заболя, госпожица Орлен никога повече не се погрижи за него и почти никога не го бе погалвала, когато правеше вечерната си проверка. А сега искаше да го бие. Тя заслужаваше той да избяга. Но въпреки това… страшно му прозвуча това „никога няма да се върна“.

Освен туй — Гунар. Ако Гунар не се съгласи да тръгне, сигурно и него няма да види никога повече. И то щеше да е по-лошо от всичко останало. Да не види никога вече Гунар, който беше най-добрият му приятел! Леглата им стояха едно до друго в спалнята, в училище седяха на един чин и веднъж се бяха побратимили — боднаха се в ръцете и смесиха кръвта си зад кокошарника. А сега Гунар не искаше да избяга с него. Расмус почти му се разсърди заради това.

— Наистина ли смяташ да останеш във Вестерхага, докато мухлясаш?

— За това ще си говорим, когато се върнеш — отговори Гунар.

— Никога няма да се върна — увери го Расмус и пак потръпна, когато го каза.

Тази вечер в спалнята беше бурно. Нали Орлицата беше на гости, а Голям Петър каза, че леля Олга можели да си я въртят около пръста колкото си искат. Тази вечер можеха да се бият, да си правят шеги, да вдигат шум и да не си лягат, докато леля Олга не влезе със зачервено от яд лице и ги заплаши, че ще ги обади на госпожица Орлен. Едва тогава се вмъкнаха в леглата си. Но дори и след това нямаше нужда да млъкнат и да заспят.

— Аз съм принц от синята кръв — започна Албин от своето легло в ъгъла.

Винаги започваше така. Наричаха го „Принц Албин от Синята кръв“. Той твърдеше, че баща му принадлежал към кралското семейство, а самият той попаднал във Вестерхага поради явна грешка.

— Това стана, когато бях красиво малко дете — продължи Албин. — Но щом порасна, ще намеря баща си и тогава да видите какво ще стане! Всички, които са били добри към мен, ще получат разни неща, много неща.

— Благодаря, Ваше Величество — обади се Голям Петър. — Кажи ни какво ще получим!

Това беше една постоянно повтаряща се игра. Никой освен самия Албин не вярваше, че той е принц от синята кръв и никой, освен същия този Албин не вярваше, че той някога ще е в състояние да подари дори едно петаче. Но у всички се таеше настойчиво желание за „неща“, каквито никога не бяха имали, и никога нямаше да получат, и затова бяха винаги готови да слушат, когато Албин лежеше вечерно време в леглото си и подаряваше наляво и надясно велосипеди и книги, и кънки, и забавни игри.

Обикновено Расмус също обичаше играта, но тази вечер имаше само едно желание — всички да заспят колкото може по-скоро. Цялото тяло го боцкаше. Като че ли всичките противни събития от този ден се бяха вмъкнали под кожата му и искаха да го подтикнат да тръгне. През отворения прозорец се виждаше светлата, тиха лятна нощ. Навън всичко беше съвсем спокойно и нямаше пръчки, от които човек да се страхува. А може би някъде надалеч имаше едно място, което беше по-добро от Вестерхага за сирачета с права коса.