Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

По едно време задряма, но се събуди от собствената си тревога и усети, че часът е настъпил. В спалнята беше тихо. Само хъркането на Елуф се чуваше както обикновено над тихото сумтене на другите. Расмус се надигна предпазливо в постелите си. Огледа редиците от легла, за да се увери, че всички са заспали. Да, наистина спяха. Принц Албин мълвеше нещо в съня си. Емил се въртеше както винаги, обаче всички спяха. И Гунар. Спеше спокойно и кротко с рошавата си глава на възглавницата. Без да го е грижа, че тази нощ най-добрият му приятел ще изчезне завинаги от сиропиталището Вестерхага. Расмус въздъхна. Колко ще се натъжи Гунар, когато се събуди утре и види, че Расмус наистина е избягал. Гунар нямаше да каже така спокойно „Е, бягай тогава!“, ако дълбоко в себе си вярваше, че Расмус наистина смята да бяга. Той не разбираше, че човек трябва по-скоро да избяга, отколкото да яде бой с пръчка. Расмус въздъхна отново. Другите момчета като че ли не смятаха, че тая работа с пръчката е нещо, от което трябва да се боят. Само той едва ли не предпочиташе да умре, вместо да приеме да го бият.

Измъкна се колкото можеше по-тихо от леглото и безшумно се облече. Сърцето му биеше много особено, а краката си чувстваше странни и чудновати — те като че ли не искаха да бягат, след като трепереха така.

Мушна ръка в джоба си. Там бяха раковината и петачето. Едно петаче не беше голям капитал, с който да тръгнеш по широкия свят, но в краен случай на глад би могло да послужи за неговото спасение. Сигурно ще може да си купи за своето петаче две кифли и малко мляко. Раковината, която беше само красива и приятна за пипане, ще остави. Ще я подари на Гунар като спомен от навеки загубения му приятел от детинство. Когато Гунар се събуди на сутринта, до него няма да има никакъв Расмус, обаче на леглото му ще лежи една красива, много красива раковина.

Расмус преглътна и сложи раковината на ръба на леглото. За миг остана там, като се бореше с плача и слушаше дълбокото дишане на Гунар. После доближи ръка до главата върху възглавницата и прекара внимателно мръсния си, напукан показалец по острата коса на Гунар. Това не беше истинска милувка — той просто искаше да докосне още веднъж най-добрия си приятел, тъй като навярно никога вече нямаше да може да го стори.

— Сбогом, Гунар — промълви тихо.

После се прокрадна до вратата. Спря за малко и се ослуша с разтуптяно сърце. Отвори я с ръка, мокра от студена пот и замря пак, изпълнен с омраза към вратата, защото така безотговорно скърцаше.

Стълбата към кухнята също скърцаше. Ами ако срещне Орлицата — какво ще й каже? Че го боли стомах и трябва да излезе — не, това няма да мине пред Орлицата.

Трябва да намери нещо за ядене, което да отнесе със себе си. Опита вратата на килера. Беше заключена. Кутиите за хляб в кухнята, уви, също бяха празни! Намери едно-единствено жалко парче сухар и го мушна в джоба си.

Сега беше готов да тръгне. Кухненският прозорец стоеше отворен. Расмус трябваше само да се качи на масата пред него и с един скок щеше да е на свобода.

Но в същия миг чу стъпки по пясъчната пътека отвън. Стъпки, които не можеше да не познае. Орлицата се връщаше от гощавката у пастора.

Расмус усети как краката му сякаш се подкосиха. Сега беше загубен. Ако Орлицата влезе през кухненския вход, той е неспасяемо загубен. Нямаше никакво разумно обяснение за това, че се навърта в кухнята в единайсет часа вечерта.

Ослушваше се, изтръпнал от ужас. Може би имаше една мъничка възможност тя да влезе откъм верандата.

Обаче на нея и през ум не й минаваше да мине оттам! Сега той чу стъпки в преддверието, сега някой хвана бравата — изтръпналите му крака изведнъж се раздвижиха и Расмус се хвърли под масата. Задърпа мушамената покривка, за да скрие колкото е възможно повече от себе си. В следващата секунда госпожица Орлен беше вече в кухнята. Расмус имаше чувството, че е настъпил последният му час. Човек не може да е толкова уплашен и въпреки това да оживее — сърцето му сигурно скоро ще се пръсне, както се е раздумкало.

Всяко кътче в голямата старовремска кухня беше ясно видимо в бледата светлина на лятната мощ. Госпожица Орлен трябваше само да сведе малко погледа си и щеше да види Расмус, свит под масата като изплашено зайче.

Но госпожица Орлен явно мислеше за друго. Стоеше насред пода и си мърмореше нещо.

— Грижи… грижи — мълвеше тя. — Нищо, освен грижи!

Въпреки че Расмус изпитваше такъв страх, не можа да не се запита какво има предвид Орлицата с тези думи. Тя пък какви грижи има? Ето, това той никога няма да узнае! Защото сигурно я вижда за последен път, както стои там и сваля шапката си. Той поне се надяваше да е така.