Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

С тежка въздишка госпожица Орлен излезе от кухнята. И тихото хлопване, когато вратата се затвори след нея, беше най-божественият звук, който Расмус бе чувал в живота си.

Седеше неподвижно под масата и напрегнато се ослушваше. Изчака няколко мъчителни секунди, а после се покатери колкото можеше по-бързо върху рамката на прозореца и скочи навън. Тупна тежко в тревата. Тя беше мокра от роса и студенееше на босите му крака. Нощният въздух също бе хладен, но се дишаше леко. Въздухът на свободата! Да, той беше свободен, слава богу, сега беше свободен!

Но се оказа, че ликува прекалено рано. Един нов звук отново го изплаши почти до полуда. На горния етаж внезапно се отвори прозорецът на стаята на госпожица Орлен. Расмус чу как издрънча куката и видя Орлицата — застанала там, стройна и черна и отправила поглед към него. В отчаяние той се притисна така плътно към ствола на едно ябълково дърво, сякаш искаше да се слее с него. Притаи дъх и зачака.

— Кой е там? — извика Орлицата тихо.

Расмус потръпна при звука на този глас, който познаваше толкова добре. Съзнаваше, че е най-добре да отговори, преди тя да го открие. Ако мълчи, ще стане още по-лошо. Обаче не успя да произнесе нито дума с треперещите си устни, а просто стоеше и се взираше боязливо в тъмната фигура в рамката на прозореца. Струваше му се, че тя гледа право към него и очакваше всеки миг да извика името му.

Колкото и да е странно, тя не го стори. Неочаквано затвори прозореца и изчезна в стаята. Расмус въздъхна от облекчение. Виждаше я смътно там вътре. Сега тя си запали свещта и в пърхащата светлина той видя сянката й на стената с тапети на сини цветя и голямата снимка на кралското семейство в рамка. Чудно, никога вече нямаше да види тази снимка, нито пък картината с Исус пред Пилат, която висеше на отсрещната стена. Всъщност съжаляваше, защото му беше забавно да гледа тези изображения, когато — много рядко — биваше допускан в стаята на Орлицата. Но на това вече бе сложил край и, слава богу, утре той няма да бъде там в осем часа — това беше сигурно, а кралското семейство и Пилат можеха да са забавни колкото си искат.

Той копнееше да се махне оттам, но не можеше да се откъсне, докато сянката танцуваше по стените там горе. Беше му и страшно, и напрегнато да стои навън и да гледа Орлицата, без тя да знае.

— Сбогом, приятелко — мислеше Расмус. — Нищо не ти струваше да ме погалваш малко по-често вечерно време и тогава може би щях да остана, но — сбогом, приятелко, видя ли сега какво стана?

Дали пък Орлицата не чу какво си помисли той? Защото изведнъж смъкна транспаранта. Все едно че каза „сбогом“. Все едно че затвори сиропиталището Вестерхага за него и го остави сам навън в нощта.

Той се застоя в сянката на ябълковото дърво, загледан в старата къща, която досега беше негов дом. Една стара бяла къща и толкова красива сега, през нощта, с тъмни прозорци и кичести дървета наоколо. Расмус поне я смяташе за красива. Но леля Олга все повтаряше, че къщата била ужасно престаряла порутина, в която просто не можело да се поддържа чистота. Сигурно има по-хубави къщи, в които би могъл да живее. Нямаше нужда да тъгува, задето трябва да си отиде оттам. Положително ще си намери много по-хубаво място — по света навярно има и други съпруги на търговци.

Почна да тича. Премина бегом през мократа трева, тичаше между ябълковите дървета, втурна се към портата. Там отвън криволичеше пътят. Точеше се като сива лента в лятната нощ. Расмус тичаше…

„Не се боя по пътечка зелена“ — така пишеше в едно стихотворение, което госпожицата им беше прочела в училище. В него се разказваше за едно момче, което също било сам-самичко навън през нощта.

Той не трябваше да е по-страхлив от онова въглищарче. Но беше много страшно да си сам — никак не бе свикнал на самота. В сиропиталището винаги имаше хора около него, а искаше ли да остане сам, трябваше да се затвори в нужника или да се покатери на липата.

Във Вестерхага самотата беше нещо, за което можеш да копнееш. Но сега Расмус беше сам в лятната нощ, а това не приличаше на нищо, което бе изпитал досега. Тази прохладна, безветрена нощ с бледи звезди беше най-тихото, най-безмълвното нещо, което бе преживявал и то го плашеше. Страхуваше се от тишината и странния здрач, който караше всичко да изглежда недействително. Само насън беше виждал пейзажи, потънали в подобна бледа светлина и досега не знаеше, че летните нощи са такива.

Обзет от страх и премръзнал той тичаше по пътя, тичаше с всички сили. Босите му крака шляпаха по земята. Той бързаше. Пътят беше опасен — по него можеше да срещне хора, които биха се сетили, че е избягал. Но имаше и един пряк път през ливадите. Той сигурно също водеше към широкия свят. Беше тесен и криволичещ път, по който зиме се движеха само дърварски коли, а лете, когато изкарваха добитъка на паша — каруци с мляко. Там нямаше нужда да се опасява, че ще срещне някого, който да го пита какво прави нощно време сам навън. Въпреки това се подвоуми на разклона. Всичко изглеждаше някак омагьосано и странно между лещаците, а трепетликите шушнеха толкова тъжно, въпреки че нямаше почти никакъв вятър. Как ли го издаваха трепетликите този шепот и защо звучеше тъй жално?