Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Расмус си представи маскираните мъже и изтръпна от напрежение. В този миг изобщо не помнеше съпругата на търговеца.

Но когато семейството няколко часа по-късно напусна Вестерхага, той стоеше до портата и дълго гледаше подир файтона. На задната седалка седеше Грета — русата й главица се подаваше до синята шапка с перата. Ето че Грета замина… сигурно държеше ръката на красивата госпожа.

— Е, какво ще речеш сега? — попита Гунар, когато файтонът беше изчезнал. — Нали ти казах: винаги взимат момичета с къдрави коси.

Расмус кимна. Така беше. За момчетата нямаше никакви изгледи, ако наоколо имаше къдрокоси момичета.

И все пак, сигурно не беше съвсем невъзможно някъде по света да има човек, който би искал да вземе едно момче с права коса. Един-единствен… някъде… далеч зад онзи завой на пътя.

— Слушай, знам какво би трябвало да направим — каза Расмус разпалено. — Трябва да тръгнем и сами да си потърсим родители.

— Как така? Какви родители?

Гунар нищо не разбираше.

— Някои, които искат да ни вземат. Ако няма други деца, от които да избират, ще трябва да вземат нас, въпреки че нямаме къдрави коси.

— Ти си бил голям хитрец бе! — каза Гунар. — Мисля, че наистина можеш да отидеш при Орлицата и да кажеш: „Извинявайте, ама днес не мога да прекопавам картофи, защото трябва да тръгна да търся някого, който иска да ме вземе“.

— Глупчо! Ще тръгнем без да питаме Орлицата, естествено! Ще избягаме, не разбираш ли?

— Е, бягай, ако искаш — каза Гунар. — Сигурно ще се върнеш, когато огладнееш и ако още не си ял бой, тогава положително ще ядеш!

„Бой“, каза Гунар. Расмус изтръпна. Как можа да забрави ужасното, което го очакваше? Та нали щеше да яде бой с пръчка от Орлицата — поне беше почти сигурен, че ще стане така. При тази мисъл го обля студена пот.

— Ела да играем с другите на народна топка — обади се Гунар. — Нали не смяташ да избягаш още сега?

Гунар обгърна с ръка раменете му. Колко добър беше Гунар! Ръката му сякаш закриляше Расмус и той се поуспокои и тръгна към игрището.

Всички се бяха струпали около Голям Петър, който ситнеше насам-натам с превзета усмивка и се преструваше, че е жената на търговеца.

— Как се казваш, приятелче? — попита той Елуф и го потупа по главата. — Харесва ли ти тук във Вестерхага? Виждал ли си някога атунобил? А да си напълвал гащите?

Никой не беше чул госпожата да зададе последния въпрос, но всички се разсмяха доволно. Приятно им беше да вземат на подбив жената, която им беше създала толкова много тайна тревога и толкова силен таен копнеж, и която никога повече нямаше да дойде тук, толкова красива със синята си шапка и дантеленото чадърче.

— Я вижте, ето го и момчето с легена! — викна Голям Петър, когато Расмус и Гунар приближиха. — Какви водни фокуси смяташ да направиш с Орлицата утре, а?

На Расмус никак не му се говореше за водни фокуси, но след като Голям Петър благоволяваше да се обърне към него, трябваше да отговори в същия дух.

— Ами… може да взема градинския маркуч и да я изпръскам! — каза горделиво.

Всички се изсмяха одобрително и Расмус продължи, поощрен от успеха:

— Или пък ще взема голямата противопожарна пръскачка и ще й дам един хубав урок!

Колкото и да бе чудно, на това никой не се разсмя. Внезапно всички застинаха в мъртва тишина, втренчили поглед в нещо зад Расмус. С някакво странно чувство в стомаха Расмус се обърна, за да види какво е то.

Беше Орлицата. Орлицата, облечена с черното си палто и с празничната шапка на главата. Щяла да ходи на гости у пастора, беше им казала леля Олга… мили боже, трябваше ли да дойде точно тук и точно сега?

— Тъй значи! Смяташ да ми дадеш един хубав урок — каза госпожица Орлен и изглеждаше почти развеселена. — Ела утре сутринта в осем часа в моята стая, пък ще видим кой ще си получи урока.

— Да, Орпожица Госел… — запелтечи Расмус, извън себе си от уплаха.

Госпожица Орлен поклати обезсърчено глава.

— „Орпожица Госел!…“ Просто не разбирам какво те е прихванало днес, Расмус.

После си тръгна, а Расмус стоеше и съзнаваше, че е загубен. Сега вече нищо не можеше да го спаси — този път беше сигурно. Щеше да яде бой с пръчка и самият той смяташе, че си го е заслужил. Човек не може безнаказано да направи толкова много глупости за един ден.

— Хайде, хайде, тя не удря особено силно — обади се Голям Петър утешително. — Не е толкова страшно. Няма нужда да приличаш на кисела краставица.

Обаче Расмус никога през живота си не беше ял бой с пръчка и съзнаваше съвсем ясно, че няма да го понесе. По никакъв начин няма да го понесе. Ех, защо сега не седеше той до съпругата на търговеца във файтона, който се отдалечаваше все повече от Вестерхага! Като се вземе предвид всичко, не му оставаше нищо друго, освен едно — той трябваше да избяга. Не би могъл да лежи цяла нощ в леглото си, като знае, че щом се съмне, трябва да отиде при госпожица Орлен, за да яде бой. Ала сам не може да тръгне. Гунар трябва да дойде с него… трябва! Расмус ще говори с него, ще го моли и ще настоява той също да избяга. Нямаше време за губене. След няколко часа трябва да тръгнат.