Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

А човекът, който стоеше там, беше госпожица Орлен. За съжаление става така, че когато се случи подобно нещо, единственият, който не избухва в смях, е онзи, върху когото водата се е изляла. Госпожица Орлен не избухна в смях, но момчетата издадоха приглушен кикот. А над кикота се чу пронизителен смях, изпълнен с ужас. И този, който се изсмя, беше Расмус.

Той се смя само в продължение на един налудничав миг, а после застана ням и отчаян в очакване на катастрофата. Защото му беше ясно, че катастрофа непременно ще настъпи.

Госпожица Орлен беше човек със самообладание, което прояви и сега. Само се отърси като мокро куче и впери неодобрителен поглед в Расмус.

— Сега нямам време за теб — каза. — Но ще си поговорим по-късно.

После плесна звучно с ръце и извика:

— Ще се съберем на двора след половин час. Дотогава да сте оправили леглата си, почистили спалнята и закусили.

След това госпожица Орлен си отиде, без дори да погледне Расмус. Когато изчезна, избухна голямото ликуване.

— Леле каква баня отнесе! — каза Голям Петър. — Този път улучи право в целта, Расмус.

Обаче Расмус не можеше да сподели радостта от своята точна стрелба. Началото на деня не беше добро. Този ден нямаше да е ден на чудесата, нито пък ден, в който ще се сдобие със собствени родители. Наказание щеше да има, сигурно някакво много ужасно наказание, защото това, което беше направил, беше много ужасно. Той зъзнеше от страх и тревога и цялото му слабичко деветгодишно тяло се тресеше.

— Облечи се! — каза Гунар. — Замръзнал си, та чак ти е посиняло лицето.

И добави малко по-тихо:

— Аз съм виновен, задето изля водата върху Орлицата.

Расмус трепереше, докато обличаше ризата и панталоните си. Нямаше значение чия е вината. Те не бяха искали да стане такава беля — нито той, нито Гунар. Но се боеше, страшно много се боеше от онова, което Орлицата ще измисли, за да го накаже. Ако някой беше направил нещо много лошо, можеше да се случи да яде бой с пръчка от госпожица Орлен. Голям Петър яде веднъж бой, когато открадна ябълки от градината на пастора, и Елуф яде бой онази сутрин, когато така се ядоса на леля Олга от кухнята, че й кресна в лицето „готварска маймуна“. Сигурно и той ще яде бой с пръчка в стаята на Орлицата.

— Но ако ме бие, ще умра — мислеше Расмус. — Просто ще умра, ей така, и ще ми е все едно!

След като и без това си момче от сиропиталище с права коса, което никой не иска да вземе, няма значение дали си жив, или умрял.

Все още беше потиснат, когато излезе на двора заедно с другите. Госпожица Орлен стоеше вече там, преоблечена с хубава черна рокля и колосана бяла престилка. Плесна с ръце и каза:

— Както може би сте чули, днес ще имаме посещение. След малко ще пристигнат един господин и една госпожа, ще ви огледат и ще поговорят с вас. Вие трябва просто да си играете и да се държите както обикновено — е, може би няма да е зле, ако се държите малко по-прилично от обикновено. Хайде, почнете да играете!

Расмус не искаше да играе. Не вярваше, че някога ще му се прииска пак да играе. Вместо това се покатери на обичайното си място в липата. Там можеше на спокойствие да мисли и оттам държеше под око алеята и щеше да види кога идва семейството на търговеца. Дори да не хранеше вече никаква надежда, че тези хора ще го изберат, все пак щеше да му е интересно да види как изглеждат.

Седеше под своя зелен купол и чакаше. Раковината и петачето бяха в джоба му. Извади ги да ги погледа — чувството, че ги държи в ръката си, беше хубаво.

— Моите съкровища — мислеше той нежно. — Моите красиви съкровища!

Въпреки всички нещастия изпитваше мъничка радост от своето изключително богатство.

Тогава чу в далечината откъм алеята слаб тропот на конски копита. Звукът приближаваше и след малко на завоя се появи файтон. Два кафяви коня препускаха весело в тръс през праха на селския път, но когато возилото стигна до портата, кочияшът ги спря с едно звучно „прррр“.

Във файтона седяха един господин и една дама — о, колко красива беше тази дама! Носеше малка синя шапчица с бели пера, която се люшкаше на високо сресаната й руса коса, и държеше бяло дантелено чадърче, за да се пази от слънцето, но го беше наклонила назад, та Расмус виждаше добре красивото й лице. Светлата й памучна рокля беше също хубава, с широка дълга пола, и докато слизаше от файтона, тя я повдигна, като я придържаше с малката си бяла ръка. Расмус реши, че изглежда точно като една от онези феи, за които става дума в приказките. Дребният набит мъж, който й помогна да слезе от файтона, далеч не беше толкова хубав като нея. Той не изглеждаше никак приказен, но затова пък имаше магазин, пълен с лакрицови ленти и бонбони, а това означаваше много.