Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Да, да, наистина трябва да ви има — каза и пристъпи до телената мрежа, която ограждаше курника. — И всеки ден ще ви скубя копри…

Точно тогава стана ново чудо. Точно тогава той зърна още едно съкровище. Вътре в курника, досами краката на една кудкудякаща легхорнска кокошка 3лежеше доста голяма раковина. Сред всичките курешки там се мъдреше красива раковина със ситни кафяви точици.

— О! — възкликна Расмус. — О!

Бързо откачи портичката на курника и без да го е грижа, че кокошките ужасено кудкудякаха и хукнаха лудешки на всички страни, се втурна вътре и грабна раковината.

Сега щастието му беше толкова голямо, че не можеше да го понесе сам. Трябваше да отиде при Гунар и да му разкаже всичко. Горкият Гунар! Само преди час беше с него при курника и не намери нито раковината, нито петачето! Расмус се замисли. Може би преди час там не е имало нито раковина, нито петаче. Може би бяха попаднали там чрез някакво вълшебство тъкмо когато Расмус започна да скубе копривата. Може би този ден беше за него ден на чудесата, когато се случват само забележителни неща.

Я по-добре да попита Гунар какво мисли.

Расмус хукна с всички сили, но се сети за кошницата с коприва и бързо спря. Върна се при землянката за лед, взе я и с кошницата в едната ръка и раковината и петачето здраво стиснати в другата, се втурна да търси Гунар.

Намери го на игралната площадка, където децата се събираха, когато бяха привършили дневната си работа. И сега цялата дружина беше там, но сред тях явно цареше безпокойство. Нещо трябва да се е случило, докато Расмус го нямаше.

Расмус искаше непременно да хване Гунар насаме и да му покаже своите съкровища. Но Гунар мислеше за по-важни неща.

— Утре няма да прекопаваме картофи — каза той отсечено. — Ще идват някакви хора да си изберат дете.

Пред такава новина петачето и раковината избледняха почти напълно. Нищо не можеше да се сравни с това, че някой от дружината ще получи свой дом. Във Вестерхага нямаше нито едно дете, което да не мечтае за това щастие. Дори големите момчета и момичета, които скоро щяха да навършат възраст да се издържат сами, противно на всякакъв разум се надяваха на подобно чудо. Да, и най-грозните и най-злонравните, и най-нетърпимите между тях не можеха да се откажат от надеждата, че един ден ще дойде някой, който по непонятни причини ще поиска точно него или нея. Не за ратай или слугинче, които да хока, а за собствено дете. Да имаш собствени родители — това беше най-върховното щастие в живота, което децата от сиропиталището можеха да си представят. Не всички искаха да признаят открито безнадеждния си копнеж. Но Расмус, който беше само на девет години, нямаше достатъчно ум, за да се престори на безразличен.

— Представи си — каза разгорещено, — представи си, че поискат мен. Ох, как ми се ще да поискат мен!

— Ами! Не си въобразявай — отвърна Гунар. — Винаги взимат момичета с къдрави коси.

Радостната възбуда на Расмус угасна и по лицето му се плъзна израз на дълбоко разочарование. Погледна умолително Гунар със замислените си сериозни очи.

— Не смяташ ли, че все пак може да има някой, който да иска момче с прави коси?

— Казах ти вече! Винаги искат къдрави момичета!

Самият Гунар беше необичайно грозно, чипоносо момче с коса като козя вълна, което пазеше в дълбока тайна своята надежда да си има баща и майка. Никой не биваше да забележи, че изобщо го е грижа за това, което ги очаква утре.

Когато малко по-късно лежеше в тясното си легло до това на Гунар в спалнята на момчетата, Расмус се сети, че още не му е разказал за раковината и петачето. Протегна се над ръба на леглото и прошепна:

— Знаеш ли, Гунар, днес се случиха много странни неща.

— Какви странни неща? — попита Гунар.

— Намерих едно петаче и една чудно красива раковина, ама не казвай на никого!

— Може ли да ги видя? — прошепна Гунар любопитно. — Ела да отидем до прозореца, за да ги видя.

Прокраднаха се тихо и застанаха само по нощници до прозореца. И в светлината на лятната вечер Расмус показа своите съкровища — много предпазливо, така че никой освен Гунар да не ги зърне.

— Какъв си късметлия! — каза Гунар и погали гладката раковина с показалеца си.

— Да, късметлия съм и затова си мисля, че ония, дето ще дойдат утре, може все пак да ме поискат.

— Е, дано! — отговори Гунар.

В леглото досам вратата лежеше Голям Петър, най-възрастното момче в дома и самопровъзгласен водач. Беше се надигнал на лакът и напрегнато се ослушваше.