Астрид Линдгрен: Расмус и скитникът

Расмус седеше в любимата си разсоха 1високо в липата и мислеше за неща, които не би трябвало да има. Картофи — те бяха на първо място! Не, все пак би трябвало да ги има, когато са сварени и в неделя на обяд ти ги поднесат като „картофи със сос“. Но докато растяха по благоволение Божие ей там на картофеното поле и трябваше да се окопават — тогава не би трябвало да ги има. Можеше да мине и без госпожица Орлен. Защото тя казваше: „Утре цял ден ще окопаваме картофи“. Ще „окопаваме“ картофи, казваше тя, но това не значеше, че госпожица Орлен има намерение да помага. Ами! Расмус и Гунар, и Голям Петър, и другите момчета трябваше да се трепят през целия дълъг горещ летен ден на картофеното поле. И освен това да виждат как хлапетата от селото минават покрай тях на път за плажа на реката! Високомерните селски хлапета — впрочем и тях не би трябвало да ги има!

Расмус се замисли дали има още нещо, което би могло да се премахне. Обаче един тих вик отдолу му попречи.

— Расмус! Скрий се! Орлицата идва.

Гунар подаде през вратата на бараката за дърва разкривеното си от гримаса лице и Расмус се разбърза. Измъкна се пъргаво от разсохата и когато госпожица Орлен миг по-късно застана пред бараката, в зелените клони на липата не се виждаше никакъв Расмус. Което явно беше късмет, защото госпожица Орлен смяташе, че не бива момчета да се кукват по дърветата като птички, когато има да се върши полезна работа.

— Нали взимаш само от боровите дърва, Гунар?

Строгият поглед на госпожица Орлен се плъзна по дървата, които Гунар беше сложил в коша.

— Да, госпожице Орлен — каза Гунар с точно онзи глас, с който трябваше да се отговаря на госпожица Орлен. Онзи особен глас на сиропиталищно дете, с който то си служи, когато се обръща към директорката или когато пасторът идва на инспекция и го пита дали не мисли, че е много забавно да разкрасява така градината, или когато пристигат родителите на някое селско хлапе да питат защо е напердашило тяхното момче, което е крещяло подире му „сиропиталищно детище“ в двора на училището. Тогава е нужно гласът му да звучи точно така покорно и смирено, защото е съвсем ясно, че те очакват именно това — госпожица Орлен и пасторът, и всички останали.

— Знаеш ли къде е Расмус? — попита госпожица Орлен.

Расмус се притисна още по-плътно до клона, в който се бе вкопчил, и се молеше на Бога госпожица Орлен да си отиде. Много дълго не би издържал да виси така и ако ръцете му отмалееха само мъничко, щеше да се плъзне бавно надолу и да влезе в зрителното поле на госпожица Орлен. Ризата на сини райета, която носеше — тази сиропиталищна риза — също се виждаше отдалеч. Птиците по дърветата се откриват много трудно, защото Дядо Господ ги е дарил със защитна окраска, им казваше учителката. Ала на момчетата от сиропиталището Господ не беше дал защитна окраска и затова Расмус се молеше от цялото си сърце, Той да отпрати госпожица Орлен, преди Расмус да се задуши.

Изведнъж си спомни, че не много отдавна госпожица Орлен му се беше скарала, задето се цапал повече от когото и да било друг в сиропиталището. Ще види тя, когато го каже следващия път — той непременно ще отговори: „Мъча се да си създам защитна окраска“.

Е, вярно, щеше да си го каже съвсем тихо наум. Такива неща не се казваха така, че Орлицата да ги чуе — никога право в лицето й. Защото тя имаше толкова строги очи и устата й беше строга и стисната, а понякога имаше и една строга бръчка на челото. Гунар твърдеше, че дори носът й изглеждал строг. Обаче Расмус не беше съгласен. Расмус смяташе, че носът на госпожица Орлен е направо красив.

Но тъкмо сега, когато висеше на дървото и усещаше ръцете си да отмаляват, той не можеше да си спомни нищо хубаво за нея. А Гунар, който смутено трупаше още дърва в коша, докато госпожица Орлен стоеше до него и го гледаше, не смееше да повдигне очи дори до носа й, независимо от това дали е строг, или не. Той виждаше от нея само част от твърдо колосаната й престилка.

— Знаеш ли къде е Расмус? — попита госпожица Орлен още веднъж доста припряно, след като не беше получила отговор на първия си въпрос.

— Видях го преди малко при курника — отвърна Гунар.

А това беше чистата истина. Преди половин час Гунар и Расмус бяха търсили яйца в копривата зад курника, в която понякога се шмугваха глупавите кокошки, за да снасят. Та Гунар наистина беше видял Расмус преди малко при курника. Къде се намираше той сега, Гунар сметна за най-разумно да не обади на госпожица Орлен.