Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

С малки, пъргави крачки дамата с чадърчето влезе през портата, която мъжът й беше отворил. Расмус се наведе колкото можеше по-напред, за да не изпусне никаква подробност от това приказно явление. Ех, как ли би се чувствал човек, ако имаше такава майка?

— Мамо — каза той тихо сякаш репетираше. — Мамо!

Ох, де да беше този ден все пак неговият ден на чудесата! Тогава тази красива госпожа би разбрала, че никой, никой в цяла Вестерхага не би бил по-подходящ да стане нейно дете от него. Тогава тя би казала, щом го зърнеше: „Виж ти, ето едно точно такова момче с права коса, каквото толкова много искахме“. А търговецът щеше да кимне и да каже: „Да, ще е много подходящ за магазина и би могъл да ръководи отдела за бонбони“.

А когато госпожица Орлен дойдеше да го отведе в своята стая, за да го набие, търговецът щеше да каже: „Бъдете така добра да не докосвате нашето момче“.

След това щяха веднага да го отведат със себе си във файтона и той щеше да държи ръката на красивата госпожа, а до портата щеше да стои Орлицата със зяпнала уста и с пръчката в ръка. И докато файтонът се отдалечаваше по алеята, тя щеше да чува все по-слабо тропота на конските копита. Най-сетне нямаше да чува нищо повече и тогава щеше да си поплаче и да каже: „Е, замина си Расмус“.

Той въздъхна. Де да нямаше по света толкова много къдрави момичета! Грета и Ана-Стина и Елна — три броя само в това сиропиталище. Освен това и Елин, ама тя беше особена, та нея сигурно не биха поискали да вземат.

Расмус побърза да слезе от дървото. Търговецът и жена му бяха вече в двора и всеки миг можеха да грабнат някое къдрокосо момиче. Преди това той искаше поне да се покаже, а после те сами щяха да са си виновни, ако не искаха да го вземат.

Тръгна решително към двора, където госпожица Орлен тъкмо беше посрещнала гостите.

— Елате да пием кафе в градината и ще си поговорим — каза тя с усмивка, която озари лицето й. — В това време ще можете да погледате децата, госпожо и господине.

Красивата госпожа също се усмихна. Усмихна се доста стеснително, а после огледа нерешително децата.

— Да, и ще видим кой…

Мъжът й я потупа ободрително по рамото.

— Да, да — каза. — Сега ще пием кафе и всичко ще се нареди.

На площадката съвсем наблизо децата играеха на народна топка. Бяха им наредили да играят и те изпълняваха. Но това беше жалко начинание, от което никой не изпитваше удоволствие. Как можеха да играят, когато цялото им бъдещо съществование може би зависеше от това как се държаха и как изглеждаха именно тази сутрин. Много скришни погледи се отправяха към онези тримата, които седяха около масата до люляковите храсти. Над игрището витаеше глуха тишина. Никой не се закачаше, никой не се смееше, чуваха се единствено ударите по топката и те звучаха някак измъчено в това тихо лятно утро.

Плахо като агънце, което се е отделило от стадото, Расмус се прокрадна зад люляковите храсти. Той не подозираше, че госпожица Орлен и нейните гости седят до градинската маса и когато ги откри, беше вече късно да се върне, за да тръгне по друг път. Бе принуден да мине покрай тях и го направи с вдървени крака и много притеснен израз на лицето. Скришом погледна към госпожица Орлен. Намираше се толкова близо до нея, много по-близо, отколкото му беше приятно, и в желанието си да избяга оттам и да се присъедини към цялата дружина на игрището, той се препъна. Погледна изпод вежди и красивата госпожа и тъкмо в този миг тя го видя. Тогава той сякаш не можа да мръдне повече от мястото си. Застана смутено, втренчил очи в нея.

— Расмус! — каза госпожица Орлен рязко, но не продължи. Защото нали в края на краищата господинът и госпожата бяха дошли да видят децата.

— Значи се казваш Расмус — обади се красивата госпожа.

Расмус не можа да отговори, а само кимна.

— Да се беше поклонил, когато поздравяваш — предложи госпожица Орлен.

Расмус се изчерви и бързо се поклони.

— Искаш ли меденка? — попита съпругата на търговеца и взе една от подноса.

Расмус хвърли поглед към госпожица Орлен — дали беше позволено да вземе меденката, или не беше?

Госпожица Орлен кимна и Расмус взе меденката.

— Да беше се поклонил, когато ти дават сладкиш — каза госпожица Орлен.

Расмус се изчерви още повече и пак се поклони. После застана там, тъпчеше на едно място и не знаеше какво да направи. Не смееше да захапе меденката и нямаше представа да си върви ли, или да остане.

— Сега тичай да играеш — каза госпожица Орлен и той се врътна и като подгонен избяга оттам.