Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Седна много огорчен на моравата до игрището и изяде меденката. Беше се държал като глупак, стоя там толкова тромаво и не му стигна умът да се поклони и да благодари. Съпругата на търговеца непременно щеше да си помисли, че е глупак.

Слънцето се изкачваше все по-високо на небето. Беше ясен, хубав летен ден, в който нямаше нужда да прекопават картофи. Но за децата от Вестерхага той въпреки това беше труден ден, изпълнен с мъчително очакване. Играта на народна топка скоро свърши. Никой не можеше дори да се преструва, че му прави удоволствие. Те просто не знаеха как да използват чудноватата свобода, която им беше дадена и която щеше да трае само толкова време, колкото на онези хора им беше нужно, за да вземат решение. Децата никога не бяха преживявали толкова дълъг предобед. Стояха на малки, унили групички из двора и следяха крадешком с очите си дамата с чадърчето. Мъжът й беше останал до масата и четеше вестник — стана ясно, че тя щеше да направи избора. А съпругата на търговеца вървеше от една групичка към друга. Разговаряше подред с тях, малко притеснено, малко свенливо, не знаеше точно какво да каже на всичките тези клетничета, които се взираха в нея с такива странни погледи.

Ето го момченцето Расмус — то като че ли я гледаше най-упорито. В очите му сякаш имаше някаква молба — тези тъмни очи, прекалено големи за луничавото му, изпито личице.

Но имаше и други, които просеха и молеха с очи. Между тях онова момиченце, дребно и закръглено, с червени бузки и същински облак от руса коса над челото. Нямаше как да не го види, защото то вървеше упорито подире й, където и да отидеше. Беше срамежливо дете и единственото, което се осмеляваше — да отвърне с усмивка, когато тя му се усмихваше.

Жената на търговеца погали насърчително момиченцето по бузата.

— Как се казваш, малка приятелко?

— Грета — отвърна къдрокосото русо момиченце, като направи хубав реверанс, а после добави: — Какъв красив чадър имате, лельо.

Лелята завъртя белия дантелен чадър и каза, че и тя си го харесвала. Ала не щеш ли, изтърва чадъра на тревата. Докато успее да се наведе, Грета беше там. Обаче не само Грета. Расмус беше застанал съвсем наблизо, колкото можеше по-близо до красивата госпожа, и сега се хвърли върху чадъра — ех, най-сетне щеше да покаже, че и той може да бъде вежлив.

— Пусни! — каза Грета и задърпа чадъра.

— Не, аз ще… — каза Расмус.

— Пусни! — викна Грета и дръпна отново чадъра.

И изведнъж Расмус стоеше и гледаше в ужас изтръгнатата дръжка на чадъра, която стискаше в ръката си. Другата част на чадъра държеше Грета. Тя също беше изпаднала в ужас. Когато най-сетне схвана какво е станало, Расмус се разплака.

В същия миг дотърча госпожица Орлен.

— Расмус, нещастнико! — развика се тя. — Днес май не си с ума си. Никога ли няма да се научиш да се държиш като хората!

Горещи сълзи на срам и отчаяние изпълниха очите на Расмус и тъмна руменина заля лицето му. Жената на търговеца стоеше пред тях, нещастна от толкова много детска мъка.

— Няма нищо — каза тя примирително, — дръжката може да се завинти. Мъжът ми ще я поправи.

Взе си повредения чадър и тръгна бързо към мъжа си, който още седеше до масата. Грета избърса сълзите си и я последва като любопитно кученце. Застана на две крачки разстояние и заинтересувано проследи как търговецът завинти дръжката и чадърът отново стана цял.

— Колко хубаво, че можа да се оправи — каза доволно. Усмихна се и русата й къдрава коса сияеше на слънцето.

Но Расмус беше изчезнал. Заради своя срам и немъжествените си сълзи се беше скрил в нужника. Той беше място за успокоение на наранени души, най-подходящото място, за да забравиш бедите си. В купчината нарязани вестници винаги се намираше нещо интересно за четене, което можеше да те накара поне за кратко време да забравиш всички красиви търговски съпруги и дантелени чадъри в този жесток свят.

Расмус седеше там, потънал дълбоко в своето четиво. Наистина има късмет — тук намери нещо много интересно. С широко отворени очи прочете буква по буква какво пишеше на парчето вестникарска хартия:

Опасно нападение бе извършено вчера във фабриката в Сандьо. Двама маскирани мъже нахлуха в кантората на фабриката и под заплаха с пистолети принудиха касиера да им предаде цялата каса, която съдържаше седмичните заплати на фабричните работници. След деянието извършителите на грабежа изчезнаха, без да оставят следи.