Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Ако го видиш, кажи му да наскубе една кошница коприва — каза госпожица Орлен и се врътна на тока си.

— Да, госпожице Орлен — отговори Гунар.

— Чу ли? — добави той, когато Расмус се спусна от липата. — Трябва да наскубеш една кошница коприва.

И коприва не би трябвало да има, помисли си Расмус. Цяло лято трябваше да скубят коприва за кокошките, защото им даваха всеки ден варена каша от коприва.

— Не могат ли тия глупави животини сами да си кълват копривата, след като им расте под носа!

— Я не си въобразявай! — каза Гунар. — Моля, заповядайте, поднесено е! Тъй трябва да бъде!

Той направи дълбок поклон пред една кокошка, която минаваше покрай тях, като тихо кудкудякаше.

Расмус не беше сигурен дали кокошките трябва да се премахнат или не, но накрая реши, че трябва да ги има. Иначе нямаше да получава неделното си яйце, а без неделно яйце едва ли щеше да знае, че е неделя. Не, кокошките трябва да ги има и ще е най-добре веднага да отиде да наскубе тази коприва.

Расмус всъщност не беше по-мързелив от другите деветгодишни момчета. Само че изпитваше естествената за неговата възраст ненавист към всичко, което не му позволяваше да се катери по дърветата или да се къпе в реката, или да участва в разбойнически банди с другите момчета и да лежи в засада зад картофената изба, когато някое от момичетата идваше да вземе картофи. Намираше, че именно с това би трябвало да се занимава човек, докато е в лятна ваканция. Не можеха да убедят госпожица Орлен да го разбере и това беше доста естествено. Сиропиталището Вестерхага беше общинско възпитателно заведение, но отчасти се издържаше от продажба на яйца и зеленчуци. Децата бяха евтина и необходима работна ръка и госпожица Орлен наистина не им поставяше непосилни задачи, макар и Расмус да смяташе за непосилно да окопава цял ден картофи. Но тъй като и той, както всички други осиротели деца щеше да е принуден да се издържа сам, след като навърши тринайсет години, беше необходимо навреме да се научи да работи — и именно това госпожица Орлен разбираше добре. Обаче не разбираше дотам добре, че децата от сиропиталището също имат нужда да играят, но то навярно не можеше и да се изисква от нея, защото самата тя никога не е била игрива.

Расмус скубеше послушно коприва зад курника. Но междувременно изрече и някои истини.

— Мързеливки! Като нищо бих ви отписал! Тук расте толкова коприва, та човек да се побърка! Ама не, така не ви се услажда! И затова аз трябва да се трепя като негърски роб, и да скубя ли, скубя за вас.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се чувстваше като негърски роб и му стана доста забавно. Миналия срок учителката им беше чела в училище една книга за робите в Америка. Нямаше нищо по-хубаво в живота от часовете, когато учителката им четеше разни книги, а тази книга за негърските роби беше най-хубавата, която Расмус беше слушал.

Сега скубеше коприва и тихичко стенеше. Защото камшикът на надзирателя на робите го налагаше по гърба, а зад землянката за лед 2дебнеха страшни кръвожадни кучета пазачи, готови да изскочат, ако той не напълни коша достатъчно бързо. Сега береше памук, а не скубеше коприва. Голямата ръкавица с един пръст, която бе нахлузил, за да не го изпари копривата, беше доста необичайна за един негърски роб под палещото слънце на южните щати, но той не можеше да мине без нея.

Расмус скубеше ли, скубеше. Но понякога и на негърските роби се случват дребни приятни изненади. До землянката за лед растяха високи стръкове коприва. Расмус беше вече напълнил коша, но отиде да ги отскубне, само за да подразни кръвожадните кучета. Тогава видя нещо сред стърготините до землянката. Беше отчасти покрито със стърготини и много приличаше на петаче. Расмус получи сърцебиене — не можеше да е петаче, такива неща не се случват! Обаче предпазливо свали ръкавицата и протегна ръка към онова, дето лежеше в стърготините.

А то все пак беше петаче! Памучните полета изчезнаха, кръвожадните кучета се изпариха яко дим, а нещастният роб стоеше там, зашеметен от радост.

Защото какво ли не можеше да се купи за едно петаче? Голяма кесия бонбони или пет карамелени пръчки с орехи, или цял шоколад. Всичко това го имаше в магазина в селото. Би могъл да изтича дотам утре през следобедната почивка — може би. Или пък би могъл да не изтича дотам, а да си спести петачето, и да се разхожда дни наред с чувството, че е богат и може да си купи каквото поиска.

Да, трябва да има кокошки, и коприва трябва да има, защото без кокошките и копривата това нямаше да се случи. Той съжали, задето преди малко бе наговорил такива лоши думи на бедните кокошки. Вярно, те не изглеждаха много засегнати, както си щапукаха из курника, но той все пак искаше да знаят, че всъщност няма нищо против тях.