Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Седяха в сеното, мълчаха, ядяха и дъвчеха, докато и троха не остана. Изпиха цялото мляко и Расмус усети, че му стана още по-студено на стомаха.

— Благодаря — каза, сит и зъзнещ. — Това беше най-вкусното нещо, което съм ял.

— Обаче си посинял от студ — рече Оскар. — Трябва да се махнеш оттук и да се стоплиш.

Оскар стана и нахлузи раницата. Тръгна към вратата. Расмус видя едрата му, широкоплещеста фигура в очертанието на вратата и му хрумна, че Оскар смята да си отиде. Тази мисъл беше просто непоносима — Оскар не биваше да си тръгне и да го остави отново сам.

— Оскар — каза той толкова притеснено, че едва смогваше да изрече думите, — Оскар, и аз бих искал да стана такъв един райски скитник.

Оскар се обърна и го изгледа.

— Не, такива като теб не трябва да стават скитници. Такива като теб трябва да си стоят у дома при татко и мама.

— Аз нямам татко и мама — каза Расмус.

Ох, как не можеше Оскар да разбере колко е самотен и да се смили над него! Скочи от сеното и хукна да догони скитника.

— Нямам ни татко, ни мама — повтори той, — но съм тръгнал да си търся.

Хвана настойчиво ръката на Оскар.

— Не може ли да скитам заедно с теб, поне докато търся?

— Какво търсиш всъщност? — попита Оскар.

— Някого, който ме иска — отговори Расмус. — Не мислиш ли, че все пак може да има някой , който би искал да си има едно момче с права коса?

Оскар сведе смаян поглед към слабичкото луничаво лице, което така оживено бе вдигнато към него.

— Ами да — каза, — сигурно има хора, дето искат да си имат момче с права коса. Важното е момчето да е почтено.

— Почтен съм — увери го Расмус. — Поне горе-долу — добави, защото човек може би не беше почтен, щом като е избягал от сиропиталище.

Оскар го погледна строго.

— Слушай, сега ще бъдеш така любезен да ми кажеш откъде идваш.

Расмус сведе очи и смутено взе да рови в земята с палеца на единия си крак.

— От Вестерхага… от сиропиталището. Ама не искам да отида пак там — каза натъртено и вече беше забравил, че само преди малко ужасно бе закопнял да се върне. Сега знаеше единствено, че иска да тръгне с Оскар, когото познаваше от по-малко от един час.

— Защо избяга? — попита Оскар. — Направил си нещо, което не е хубаво, а?

Расмус почна да рови още по-усърдно с палеца на крака си.

— Да — каза и кимна. — Залях с вода госпожица Орлен.

Оскар се изсмя, но веднага стана пак сериозен.

— Значи не си от ония, дето не могат да си увардят пръстите, а? Не си задигнал нещо?

— Задигнах… — отговори Расмус виновно.

— Тогава не можеш да ми станеш другарче — отсече Оскар. — Ако един скитник краде, всичко е свършено. Докато се усетиш, и полицията ще те спипа. Не, не мога да те взема за другарче.

Расмус се вкопчи отчаяно в него.

— Моля ти се, моля ти се, Оскар…

— Няма да ти помогне никакво „моля ти се“ — каза Оскар. — Какво си задигнал?

Расмус пак взе да рови земята с палеца на крака си.

— Едно парче сухар — промълви той. — Когато щях да бягам… за да имам нещо за ядене.

— Парче сухар ли?

Оскар така се разсмя, че зъбите му блеснаха.

— Парче сухар не се брои.

Расмус изпита огромно облекчение.

— Може ли все пак да стана такава една кукувица?

— Да, чак толкова строги не сме — увери го Оскар.

— А може ли да ти бъда другарче?

— Хм — рече Оскар. — Ще повървиш известно време с мен, пък да видим ще ни хареса ли заедно, или не.

— Благодаря, мили Оскар — каза Расмус. — На мен… на мен вече ми харесва заедно.

И така започна скитничеството. Слънцето стоеше още ниско. Селището почваше да се пробужда. Отдалеч долетя кукуригането на петел, кучета лаеха, а по пътя затрака празна кола за сено, теглена от два мършави коня. Един сънлив ратай стоеше прав в колата и държеше юздите.

— Да му викнем и да го питаме дали може да се повозим с него — предложи Расмус.

— Нищо няма да викаш. Засега трябва да се спотайваш. Кой знае дали госпожица Орлен не е толкова луда по теб, че да насъска полицията да те върне.

— Вярваш ли да го направи? — попита Расмус, като трепереше не само от студ, но и от уплаха.

— Смятам, че първо ще изчака два-три дни да се успокои. Сигурно си мисли, че ще се върнеш сам, когато огладнееш.

— Ама няма да се върна! — заяви Расмус. После се прозя с широко отворена уста. — Тази нощ почти не съм спал — извини се той.

Все още му се спеше и беше уморен, но не искаше да бъде в тежест на Оскар, който крачеше така безгрижно и то с такива дълги стъпки.