Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Няма смисъл, нали е в раницата ми. Не ми става ни по-леко, ни по-тежко.

Оскар крачеше ли, крачеше и Расмус заприпка с всички сили, за да не изостане.

— Искаш ли да те хвана за ръка, Оскар? — попита Расмус задъхано, когато вече отмаля.

Тогава Оскар спря и го погледна замислено.

— Да, благодаря! — каза. — Хвани ме! Моля те, дръж ме за ръка, за да не изостана назад.

Расмус мушна ръката си в тази на Оскар и двамата продължиха в по-умерен ход.

— Още не съм свикнал — промълви Расмус като извинение. Беше му ясно, че Оскар забавя крачка заради него.

— Не, разбира се. Истински обучен скитник не ставаш с едно кихване — призна Оскар.

После показа на Расмус как трябва да се ходи — сякаш поглъщаш пътя с крепка, равномерна крачка.

— Но ние няма нужда да фучим, като че ли искаме още довечера да стигнем до края на света — рече Оскар. — Нямам нищо против да стигнем утре.

Расмус вървеше до Оскар, готов да се пръсне от благодарност към него, задето беше толкова добър. Искаше по някакъв начин да го възнагради, да направи някаква голяма жертва за Оскар или да му даде нещо, така че Оскар да разбере колко много Расмус го обича, без да става нужда да му го каже.

Край пътя имаше магазин, един такъв малък селски магазин, в който можеш да купиш всичко — от конски чесала, ботуши и газ, до кафе и бонбони. Но това беше рай, в който допускаха само онзи, който има пари. Расмус хвърли замечтан поглед през отворената врата и краката му сякаш от само себе си забавиха крачка. Щеше да е чудесно, ако можеше поне да спре и да погледа. Обаче Оскар не позволяваше на някакви си магазини да го забавят. Вече беше отминал доста напред.

Расмус въздъхна и го догони. Тогава бръкна в джоба си и там напипа петачето. Беше го забравил покрай напрегнатите събития от последното денонощие. Сърцето му подскочи от радост, когато усети парата между пръстите си — ох, колко голямо и великолепно беше все пак едно петаче!

— Оскар, обичаш ли кнек 7? — попита с глас, изпълнен с потайна радост и напрежение.

— То се знае, че обичам кнек — отговори Оскар. — Мисля, че всички хора обичат кнек. Само че сега нямам пари, разбираш ли, та не можем да купим.

— Аз пък мога — заяви Расмус и показа петачето. Боеше се малко да не би Оскар да го подкани към пестеливост, но страхът му се оказа съвсем напразен.

— Виж ти, виж ти! — каза Оскар. — Е, хайде, тичай да купиш кнек.

Расмус хукна. Какъв страхотен късмет, че се сети за петачето точно тук при магазина! И какъв страхотен късмет, че не го беше похарчил преди това!

Върна се тържествуващ при Оскар, който седеше край пътя и го чакаше. Беше миг на неописуемо щастие, когато отвори кесията и показа на Оскар петте големи фунии кнек.

Оскар наклони глава встрани и загледа лакомо кнека.

— Я сега да видя кой да взема!

— Вземи ги всичките — каза Расмус разгорещено. — Искам да ги вземеш всичките!

Но Оскар махна отрицателно с ръка:

— По-рядко, по-сладко! Една такава фуния ми е предостатъчна.

Това, че Оскар е такъв скромен консуматор на кнек, го направи още по-достоен за обожание в очите на Расмус. Най-искрено и от сърце беше предложил да даде на Оскар и петте фунии, но и той беше човек, и много обичаше кнек.

Да седиш на ръба на канавката и да обелваш хартията от такава фуния е едно от най-приятните занимания в живота. Хартията е здраво залепнала. Трябва да подържиш известно време цялата фуния в устата си, та хартията да се намокри. След това вече лесно се обелва и целият разкошен, жилав кнек се оголва. Ако го пестиш и го смучеш бавно, може да трае дълго, дълго.

— Ето как — каза Расмус поучително и вкара кнека с майсторско, бавно движение в устата си. Щом като Оскар го беше научил как да ходи, защо пък той да не покаже на Оскар как се яде кнек!

Дълго седяха там на слънце и смучеха своите кнекове, но както и да ги пестяха, те се топяха бавно и неумолимо. Накрая в устата им не остана нищо, освен малко карамелен вкус.

— Хайде да си запазим другите — предложи Оскар. — Може да дойдат изпитания в живота и тогава ще е добре да си имаме кнек.

Оскар сигурно не подозираше колко е прав. Нямаше представа колко близко са изпитанията.

Привечер спряха да си починат край едно езерце. През деня беше горещо и въпреки това извървяха дълъг път. Расмус бе изморен и всъщност му се искаше само да се просне по гръб на някой гладък камък, но желанието да се изкъпе надделя. Съблече се бързо зад един храст.

— Не отивай много навътре — каза Оскар, — защото ще дойде водният вещер да те грабне.