Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Ами! Мога да плувам — отговори Расмус и усети лека тъга, когато си спомни как Гунар и той се учеха да плуват в реката у дома. Оттогава като че ли бяха минали хиляда години.

Водата се плъзгаше тъй топла и мека по тялото му. Хубаво беше да плува в тази мекота и цялата му умора сякаш се изпари. Водните лилии се люшкаха насам-натам, когато приближаваше към тях. Бяха толкова красиви и сияеха с някаква особена белота. Дали това не беше градината на водния вещер, където той идваше през летните нощи да си набере водни лилии?

Расмус се обърна по гръб. Полежа малко така, понесен от водата и разглеждаше философски големите палци на краката си, които стърчаха над водата. По бреговете наоколо цареше тишина. Само на отсрещната страна на езерото кукаше кукувица, а песента й звучеше хубаво и тъжно, и го накара да се почувства някак добър.

— Тази кукувица трябва да е откачила — обади се Оскар. — Средлетният празник 8отдавна мина и тя е трябвало да се превърне в ястреб. Не го ли знае?

Оскар седеше на брега и се бръснеше пред едно парче огледало, което беше извадил от раницата си, чието съдържание явно беше богато.

— Учителката ни каза, че това за кукувицата, дето се превръщала в ястреб след средлетния празник, е чисто суеверие — просвети го Расмус от водата.

— Докажи го! — рече Оскар.

— Докажи, докажи! Ти, дето си Божия кукувица, нали не ставаш Божи ястреб след средлетния празник?!

— Прав си, наистина не ставам — отговори Оскар, който беше свършил с бръсненето, а сега извади месингов гребен и почна да реше ситно къдравата си коса. — Никакъв ястреб не ставам! Чудна работа, че ти, дето си толкова малък, си толкова умен!

На ливадата съвсем наблизо пасяха крави. Те дойдоха до оградата и застанаха да зяпат натрапниците. Кравата водачка, тежка и широка, слезе до водата, за да пие и камбаната й издаваше благозвучен, ясен звън.

Летни звуци, помисли си Расмус. Както лежеше и пляскаше във водата, той не чуваше нищо, освен звънтенето на камбаната, кукувицата на отсрещната страна на езерото и звука на собствените си движения във водата и всички те бяха летни звуци.

Оскар сякаш също усети, че е лято, защото както седеше и се решеше, почна разсеяно да си пее:

После млъкна и взе да оглежда неуверено резултата от ресането в огледалото. Косата му се къдреше точно толкова буйно, както и преди, и той пъхна месинговия гребен обратно в раницата.

— Няма ли да се изкъпеш, Оскар? — подвикна му Расмус.

— Не, ама ще си измия краката.

Оскар нави долния край на панталоните си и нагази във водата.

— Защо да се къпя, като вече съм се къпал! — каза.

— Кога?

— Миналата година — отговори Оскар. — Тогава го направих в чест на нашето любимо кралско семейство. На петнайсети май — имения ден на кралица София, и водата беше адски студена. Втори път няма да го направя. Човек може да бъде чист, и като се мие малко по малко, на части.

— Докажи го! — рече Расмус.

— То се доказва от това, че… — подхвана Оскар, но точно тогава се подхлъзна и цопна в езерото. Седеше на дъното във вода до кръста и се оглеждаше учудено.

Расмус избухна в чуруликащ смях и Оскар му се опули ядосано.

— Както казах… то се доказва от това — заяви троснато, след като успя да стане.

Но сръднята му не трая дълго. Седнал на един камък, той изми старателно краката си и после зашляпа обратно към брега с мокрите си панталони, като си пееше полугласно:

— Оскар, обичам те! — изкрещя Расмус подире му и сам не знаеше защо го казва точно сега.

Малко по-късно седнаха да вечерят. Оскар беше наклал огън на скалата, за да му изсъхнат панталоните и за да прогони комарите.

— И за да си имаме лагерен огън като индианците — каза Расмус и се примъкна колкото можеше по-близо до огъня.

Бяха минали през едно голямо, изискано имение и оттам им дадоха сандвичи и мляко. Оскар изпя и изсвири толкова хубави песни — затова получиха сандвичите. Беше пял за „Гроба на Ида“ и за „Лъвската невяста“ и сума други песни, които Расмус не бе чувал никога преди.

Той разопакова сандвичите от вестника. Я виж, и тук пишеше за онези крадци. „Никакви следи от обирджиите от Сандьо“, прочете той. „Полицията претърсва местността.“

Расмус поднесе вестника под носа на Оскар и му показа малката бележка.

— Къде лежи Сандьо, Оскар?