Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Ако го е направил! — подражаваше й наум Расмус горе до капандурата, побеснял от яд. Глупави слугини! Как могат да си помислят такива лоши неща за Божията кукувица!

Той не можеше да остане повече в плевнята — просто не издържаше. Трябваше да открие Оскар. Да открие полицейския комисар. Ако можеше да узнае къде живее комисарят, може би щеше да успее по някакъв начин да говори с Оскар. Вярно, че това означаваше да си пъхне главата право в устата на лъва — комисарят може би щеше да задържи и него и да го върне в сиропиталището. Но ако тикнат Оскар в затвора, ще му е безразлично какво става със самия него.

Бавно отвори вратата на плевнята, за да се увери, че наблизо няма никой. После хукна като луд надолу по рампата и побягна по пътя в посоката, накъдето беше поела двуколката.

Тича докъдето му стигнаха силите, след това се опита да върви с онази крачка, на която го беше учил Оскар. Не знаеше колко път има до полицейския участък. Надяваше се да срещне някого, когото би могъл да попита. Но толкова рано сутринта пътят беше безлюден.

Най-сетне от една горска пътека излезе някаква старица. Също като в приказките, помисли си Расмус — в тях винаги се появява една бабичка, когато някой трябва да пита за пътя до замъка на змея или нещо подобно.

Тази бабичка носеше на гръб връзка дърва и вървеше много приведена напред. Едва когато стигна съвсем близо до Расмус, тя го забеляза и вдигна малко глава, тъкмо колкото той да види старите й, уморени очи под забрадката.

— Бихте ли ми казали къде живее полицейският комисар? — смотолеви Расмус.

В старческите очи се появи искрица подозрителност.

— Аз имам разрешение да събирам дърва в гората — каза бабичката и размаха поучително единия си възлест, изкривен показалец. — Имам разрешение ! Комисарят не ми се бърка.

Сетне забързано го отмина, като само се обърна два-три пъти, за да промърмори:

— Имам разрешение !

Доста недоволен, Расмус продължи по пътя. В приказките стариците не отговарят така.

Обаче след малко го застигна една каручка, която караше мляко. Кочияшът беше момче, не много по-голямо от него. Оказа се услужливо, спря коня и попита:

— Искаш ли да те повозя?

Расмус се покатери благодарно на седалката до момчето. Ех, колко беше хубаво, че няма нужда да ходи, а освен това може би щеше да узнае каквото го интересуваше.

— Комисарят ли? Той живее в градчето пред нас — каза момчето. — Там карам млякото. Ще ти покажа, защото минаваме точно покрай ареста, а комисарят живее зад него в една жълта къща.

Изглежда, че комисарят не беше още излязъл от жълтата си къща, защото когато каручката мина, тракайки, покрай ареста, Оскар седеше отвън на една пейка, зорко охраняван от същите полицаи, които го бяха отвели. Расмус не посмя нито да извика, нито да спре. Продължи с млекарската кола чак до мандрата. Там даде на момчето един от своите скъпоценни кнекове като възнаграждение за возенето и се върна колкото можеше по-бързо по същата тясна уличка, по която бяха минали.

Оскар не седеше вече на пейката. Но от един отворен прозорец на полицейския участък долитаха гласове. Расмус се прокрадна по-близо, промъкна се толкова близо до прозореца, колкото смееше, а там за негов късмет имаше един жив плет от дрян, зад който се скри.

— Приличам ли на „двама маскирани мъже“, а? — чу той раздразнения глас на Оскар. — В тази страна и скитник не можеш да бъдеш, защото те изкарват виновен за всичко!

— Успокой се, Оскар — каза един глас, който сигурно беше на комисаря. — Искаме само да узнаем какво си правил миналия четвъртък.

— Миналия четвъртък… тогава ядох свинско с грах — отговори Оскар.

— Това всичко ли беше? — попита гласът на полицейския комисар.

— Да, не ме черпиха с палачинки.

— Искам да кажа, дали това е всичко , което си правил него ден, Оскар — каза гласът на комисаря търпеливо.

— Къде ще помня? Скитникът помни само какво е ял. Не държа сметка на дните. Обаче съвсем ясно си спомням, че не съм се превръщал в двама маскирани мъже и не съм крал пари, защото до ден-днешен не съм откраднал нещо, пък ако ще да е струвало само две йоре.

— Е, ще трябва да ти повярваме тогава — обади се гласът на комисаря. — Но може би знаеш някои колеги, които се въртят сега из нашата местност, Оскар?

— Колеги? Какво значи това? Крадци ли? — попита Оскар.

— Не, имам предвид скитници.

— Да му се не знае! „Колеги“ ли се казвало по общинарски! Човек може да скита цял живот и да си мисли, че е обикновен, прост скитник, пък току се оказва, че е „колега“…