Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Нещо от страха, който виждаше у госпожа Хедберг, се пренесе върху самия него. Усети, че тук става нещо отвратително. И закопня да се махне от тази изискана стая със спуснати транспаранти и втренчени, изплашени очи, и непознати страхотии зад завесите. Искаше да излезе на слънце при Оскар.

— Благодаря за водата — каза и върна канчето на Ана-Стина.

После се запъти към вратата.

— Трябва ли да си отидеш веднага? Не би ли могъл… — чу зад себе си отчаяния глас на госпожа Хедберг.

Расмус се обърна и я погледна.

— Какво бих могъл?

— Не, нищо… по-добре си върви.

Расмус си тръгна, обзет от почуда и тревога. Дали не е имала предвид, че той би могъл да й помогне по някакъв начин?

Разказа всичко на Оскар и го попита какво мисли.

— Я не ми разправяй небивалици! — каза Оскар.

— Не, Оскар… там вътре става нещо ужасно. Сигурен съм!

Продължиха да вървят, но когато излязоха от зрителното поле на къщата, Оскар спря и се почеса по главата.

— Не можем да си отидем току-така. Трябва поне да се опитаме да разберем какви номера се разиграват там. Ела, ще се върнем!

Тихо и предпазливо се промъкнаха пак през портата. Но вместо да тръгнат по градинската пътека към къщата, те се прокраднаха зад храстите с френско грозде и заобиколиха сградата, та стигнаха до задната й страна.

В нито един прозорец не се забелязваше живот. Обаче и двамата потръпваха, като си представяха, че зад пердетата може да стои някой и да ги види.

— Тук е спокойно като на вечерна служба в черква — прошепна Оскар. — Можеш ли ми каза как ще разберем какво става зад тия пердета?

Расмус можеше.

— Трябва да се вмъкнем вътре и да ги шпионираме.

— Как си представяш, че ще стане това?

Расмус се замисли. Ако можеха да проникнат по някакъв начин на горния етаж, онази стълба щеше да е отлично място за шпиониране. Там горе човек би могъл да лежи проснат по корем и да чува какво правят в стаята със завесата. Той обясни това на Оскар. Но Оскар поклати глава.

— Много опасна работа е да влезеш в чужда къща, особено пък за скитник като мен. Освен това не мога да вляза.

— Обаче аз мога — прошепна Расмус разгорещено и посочи едно прозорче на горния етаж, което стоеше отворено. Беше малко и тясно и такъв широк мъжага като Оскар не би могъл да се провре през него, но за Расмус щеше да е лесно. Един от старите кленове простираше клони чак над покрива на къщата. И ако имаше нещо, което Расмус наистина умееше, то беше да се катери по дървета. Вещо прецени разстоянието между клона и прозорчето. Не беше повече от един метър. Като нищо щеше да се справи.

— Ще ми изкараш ума! — каза Оскар. — Това е опасно за живота! Не смея да ти позволя да го направиш.

— Няма друг начин — отговори Расмус. — Помогни ми само да се кача на клена.

Расмус се страхуваше от много неща на този свят. Страхуваше се от бой с пръчка, страхуваше се от хора, беше се страхувал от Орлицата, от това да не попадне в някакво сбиване с големите момчета от сиропиталището, и се боеше, че учителката няма да го обича и затова ще го наказва. Страхуваше се да остане сам на тъмно, страхуваше се изобщо от самотата — страхуваше се, страхуваше се, страхуваше се. Затова пък притежаваше просто фантастична физическа храброст. Когато ставаше въпрос да се катери или да скочи, или да се гмурка, за него нямаше никакво значение колко опасно изглежда то. Слабичкото му телце беше изпълнено с чудновато, дори пресилено упование в своето умение и той не изпитваше нито следа от боязън. Затова изобщо не се вслуша във възраженията на Оскар.

— Помогни ми само да се кача на клена, ти казах!

Най-ниските клони се намираха прекалено нависоко, за да ги достигне сам.

— Ще ми изкараш ума — повтори Оскар, обаче вдигна Расмус сякаш беше ръкавичка, подхвърли го и той се хвана за един клон. Вкопчи се в клона и се изтегли нагоре. Ръцете му, краката, пръстите и палците на стъпалата го сърбяха да изпълни това, което му предстоеше.

Но Оскар се страхуваше. Стоеше в сянката на клена и наблюдаваше с голяма тревога как неговото другарче в скитничеството изчезна през тясното прозорче.

Расмус попадна в един дрешник, пълен с дрехи. Дрешник, голям колкото стая. На една полица стоеше препариран папагал — ех, колко щеше да му е интересно, ако можеше да го разгледа подробно. Ама не сега. Сега нямаше време за папагали.

Спря пред затворената врата на дрешника. Дали беше опасно да я отвори? Какво имаше зад нея?

Бавно, милиметър по милиметър, отвори вратата. Знаеше, че и най-слабият шум може да го издаде и му се стори цяла вечност, докато открехна вратата толкова, та можа да се промуши през пролуката.