Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Сега ще внесем живот в старата колиба — каза Оскар и извади акордеона. — Почваме!

Расмус преглътна и се приготви. За първи път щеше да пее пред слушатели.

О, колко хубаво звучеше! Според Расмус Оскар и той пееха като ангели.

По-далеч не стигнаха. Защото точно тогава се вдигна един транспарант и слугинята на госпожа Хедберг подаде глава през прозореца. Расмус поне предположи, че е слугинята на госпожа Хедберг, защото носеше синя рокля и бяла престилка, каквито носят слугините на изисканите хора.

— Тук няма да пеете — каза тя. — Госпожата е болна и не иска да я безпокоят. Махайте се!

Оскар свали каскета си.

— Бихте ли предали моите най-покорни поздрави на госпожа Хедберг? Предайте й, че Райски Оскар й пожелава скорошно оздравяване. Моля ви!

Слугинята не отговори. Само дръпна транспаранта.

— Ух, каква злобарка! — рече Оскар. — По-рано бабичката имаше една добродушна слугиня, която черпеше с кафе. Къде ли се е дянала?

Расмус беше дълбоко разочарован. Така се радваше, че госпожа Хедберг може би ще им даде цели петдесет йоре! Дори Оскар изглеждаше обезсърчен.

— Животът е като слънчев ден! — каза и тръгна към портата. — Хайде да си вървим.

Но Расмус го спря.

— Оскар, ужасно съм жаден. Не мислиш ли, че бих могъл да вляза и да помоля за малко вода, въпреки че госпожа Хедберг е болна?

— Може, разбира се — реши Оскар. — Слугинята не би могла да ти откаже малко вода. Побързай, ще те чакам тук.

Расмус хукна обратно. Изкачи се по стълбата към верандата и изплаши горките врабчета, които трескаво се разхвърчаха на всички страни. Почука на външната врата, но тъй като никой не откликна, влезе в преддверието. Там имаше три врати. Той избра средната и почука отново. Но всичко остана тихо и никой не извика „Влез!“. За миг Расмус се подвоуми, а после открехна вратата и пристъпи в стаята.

Там, на един фотьойл седеше стара дама, която го погледна с изцъклени очи, сякаш виждаше привидение. Онази слугиня, която преди малко ги беше прогонила, стоеше до нея и също го гледаше много особено. Расмус се притесни.

— Исках да попитам дали бихте ми дали малко вода — каза плахо.

Старата дама не откъсваше очи от него. Седеше като скована, но после сякаш направи голямо усилие и каза:

— Ана-Стина, дай вода на момчето!

Онази, която се казваше Ана-Стина, не изглеждаше особено готова да го стори, обаче отиде в кухнята и Расмус остана сам с госпожа Хедберг — тъй като старата дама можеше да е само тя.

Той пристъпяше притеснено от крак на крак. Защо го гледа тя така втренчено и има вид на изплашена до смърт? И защо не е на легло, щом като не е здрава?

— Много ли сте болна, лельо? — попита най-сетне, когато не можеше да понася повече втренчения поглед.

— Не, не съм болна.

Отговорът дойде с немощен глас, сякаш едва е събрала сили да произнесе думите.

Не е ли болна? Тогава защо слугинята излъга и каза, че е?

Сега Ана-Стина се върна с вода в едно канче, което му подаде намръщено.

Водата беше студена и вкусна и той взе да пие на големи глътки. Докато пиеше, плъзна изследователски поглед из стаята. Това се казваше дом — истински, изискан господарски дом, какъвто досега никога не беше виждал отблизо. Имаше едно канапе, тапицирано с червен плюш — ех, колко беше красиво! И фотьойли, също тапицирани с червен плюш, и кръгла маса от някакво хубаво лъскаво дърво, и скрин с обков, който приличаше на злато. Килимът на пода беше мек и пъстър, а пред вратата, която водеше към съседната стая, висеше тъмнозелена кадифена завеса и точно до нея почваше една красива стълба, която водеше към горния етаж.

Но с тази завеса ставаше нещо странно. Тя мърдаше, да, честна дума, мърдаше! Расмус плъзна поглед надолу към пода. Изпод завесата се подаваше обувка — светла мъжка обувка с ивица от черна лачена кожа над подметката.

Какви странни обичаи имаха хората от такива изискани къщи! Зад завесата стоеше мъж, това беше ясно. И всъщност то не бе нещо, за което Расмус би трябвало да се тревожи. Може би тук си играеха на жмичка. Но това, което го плашеше, бяха очите на госпожа Хедберг. Той никога не беше виждал толкова ужасени очи. Госпожа Хедберг се взираше в завесата, сякаш зад нея дебне някаква опасност.

Изглежда, че Ана-Стина се съжали над госпожа Хедберг, задето се страхува толкова от обувката, защото изведнъж си намери някаква работа до вратата, като на минаване оправи завесата и тя покри обувката. А може би Ана-Стина не искаше Расмус да разбере, че зад завесата стои мъж?