Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

После застана неподвижно и затаи дъх. Ослушваше се, не смееше да мръдне и само наблюдателните му очи шареха боязливо из помещението, в което се бе озовал.

Пак се намираше в красиво мебелирана стая. Там стоеше издут, мек диван на цветя, а по-нататък на пода — висок стар часовник, който тракаше бавно и важно, и отсреща — стройна палма в саксия. Ето я на̀ и стълбата към приземния етаж!

Изведнъж чу отдолу един полусподавен вик. Той го изплаши и накара сърцето му да задумка ужасно силно. Но не можа да го спре. Трябваше да се добере до онази стълба и да види какви чудновати страхотии стават там долу.

Засега само чуваше. И каквото чуваше бяха много тревожни звуци. Някой плачеше безпомощно и отчаяно, а някой друг ходеше забързано из стаята. Всичко това звучеше заплашително. Понякога ставаше съвсем тихо. Тогава той чуваше само тракането на часовника зад себе си и то като че ли звучеше още по-страшно от всичко останало.

Стъпка по стъпка Расмус приближаваше стълбата. Опитваше всяка дъска на пода, за да провери дали не скърца, и непрестанно се прокрадваше все по-близо. Заставаше съвсем неподвижно, когато долу утихваше и едва смееше да диша, но използваше умело всеки шум отдолу, който можеше да заглуши собствените му дебнещи стъпки. Най-сетне стигна почти до стълбата. Тогава се отпусна плавно на пода и изпълзя по корем последното разстояние до парапета. Сега можеше да надникне между колонките.

Съвсем правилно беше преценил. Мястото бе идеално за шпиониране.

Той не виждаше цялата долна стая. Но виждаше госпожа Хедберг. Тя седеше на своя стол, както преди. Именно тя плачеше. Ана-Стина стоеше до нея и я потупваше успокоително по ръката. И ето… от онзи ъгъл на стаята, който той не виждаше, се появи един мъж… дори двама мъже — о, господи, и тук имаше двама маскирани мъже! Да, и двамата бяха с черни маски пред лицата, а единият носеше онези обуща, едната от които одеве се подаваше изпод завесата.

Големият часовник зад него забръмча и по гърба на Расмус мина гореща тръпка на ужас, преди да се досети, че часовникът се кани да бие. Прозвучаха десет тежки удара, а Расмус имаше едва ли не чувството, че самият той вдига шум и се изплаши да не се качат онези мъже с черните лица по стълбата и да накарат както него, така и часовника да замлъкнат навеки.

— Не, не! Не пипайте скрина! — вайкаше се долу госпожа Хедберг.

Но никой не й отговори. Мъжът до скрина, онзи с обущата, започна да отваря чекмеджетата и да рови из тях тихо и зловещо.

Тъкмо в този миг Расмус усети, че някой го докосна — о, милостиви боже! — някой беше дошъл изотзад и го пипаше! Искаше му се да изкрещи от уплаха, искаше му се да умре, толкова силно се стресна… а то се оказа само едно малко, черно котенце, което се галеше в крака му. Той обожаваше котенца! Обаче не точно сега. Точно сега това малко черно палавниче не биваше толкова звучно да подскача и да мърка, и да фухти. Опита се да прогони котето и леко го подритна с босия си крак, но котето упорстваше. Тук беше някой, на когото можеше да се умилква и да му мърка, а тъкмо сега му се правеше именно това. Засили се, скочи по котешки и се озова пак при Расмус, при това точно пред лицето му. Взе да се гали в нежната момчешка бузка, въртеше се и се усукваше, мъркаше още по-доволно отпреди и мушна опашката си право в ухото на Расмус.

Расмус изпадна в отчаяние. Как може една котка да не разбере, когато в къщата й стават страшни и опасни неща, а тя само мърка и си играе, въпреки че стопанката й плаче там долу и се страхува до смърт?! Той хвана здраво котето и този път го отблъсна малко по-грубичко. Котето се изпързаля доста надалеч по пода. Приседна на мястото, където беше попаднало и загледа неодобрително Расмус. После се врътна и с гордо навирена опашка тръгна нанякъде. Явно нямаше намерение никому да се подмазва — то си личеше.

Сега госпожа Хедберг се завайка още по-жално от преди.

— Не! Не взимайте огърлицата — молеше се тя. — Вземете всичко останало, обаче не огърлицата! Тя е за дъщеря ми, за дъщеря ми в Америка!

Онзи до скрина оглеждаше спокойно огърлицата, златната верига се плъзгаше между пръстите му и той сякаш изобщо не слушаше госпожа Хедберг. Просто пъхна огърлицата в джоба си и продължи да рови. Другият стоеше неподвижно до вратата. Изведнъж Расмус видя, че той държи в ръката си пистолет, насочен към госпожа Хедберг и Ана-Стина. Беше страхотно зловещо! В ужас Расмус обгърна здраво с ръце колонките на парапета.

И тогава се случи нещо. Едно малко парче от дървената подпора се беше откъртило. Това бе станало много отдавна, още преди Расмус да се роди, и през всичките тези години то си бе кротувало на мястото. Досега. Докато Расмус случайно го бутна тъкмо в този най-злокобен миг. С доста звучно „бум!“ дървеното парче падна на пода точно зад мъжа до скрина.