Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Видя ли ги? — прошепна възбудено. — Видя ли мъжете?

Оскар поклати глава.

— Жива душа не съм видял, откакто ти изчезна. Леле, как се потих!

— И не си ги видял! — възкликна Расмус разочаровано. Оскар можеше да наднича иззад ъгъла на къщата и вероятно щеше да види обирджиите без маски.

— Трябваше да дебнеш — укори го Расмус. — Какво си правил през цялото това време?

— Потих се, това правих! — отговори Оскар натъртено.

— А сега какво? — попита Расмус тревожно, след като разказа на Оскар своите преживелици.

Оскар разтърси глава и се замисли.

— Добре почва тази седмица, казал онзи, когото щели да бесят в понеделник! Честна дума, не знам какво да направим.

Светът е лош! Двамата се бяха оттеглили в самотата на една прикътана борова горичка малко извън градчето, за да обсъдят своите грижи.

Расмус лежеше по гръб в един пясъчен трап, огрян от слънцето, и се взираше нагоре в летящите бели облачета и във върхарите на боровете, които се полюшваха над него. Тръпки го побиваха, щом помисляше за горката госпожа Хедберг. Сега тя може би умираше, сама с ужасната си слугиня, а „двама маскирани мъже“ бяха изчезнали кой знае накъде с нейната огърлица.

— Да отидем при полицейския комисар — предложи Расмус.

Оскар направи кисела гримаса.

— Тогава непременно ще ме тикне в ареста. Защото ще помисли, че съм забъркан както в обира в Сандьо, така и в тази работа с Хедбергица.

— Но ако му кажеш , че си невинен?

— Ах-ах-ах-да! Ако му кажа, че съм невинен, той ще ми се поклони и ще ме пусне, така ли? Ти изобщо не знаеш какво е да си скитник! Не, не смея да отида при комисаря.

Оскар се почеса по врата.

— Ама бихме могли да му пишем. Ти можеш ли да пишеш правилно?

— Е… горе-долу — отговори Расмус.

— Тогава ще напишеш няколко реда, защото аз съм зле с правописа.

Оскар изрови от джоба на сакото си едно парченце молив и откъсна един лист от тефтерчето, в което беше записал своите песни. Хартийката имаше ужасен вид — като че ли тефтерчето бе лежало навън под дъжда — но все пак можеше да се пише на нея. И Расмус почна да пише под диктовката на Оскар:

На госпужа Хедберг от зеленната къща се случи нешто уджастно. Требе да иде доктурът и съшто пулицейскйъ началник, ама требе да се бръза

Моли

приятел на фдовици и сираци.

Дявулскътъ слугиня и тя е забръкана.

После напуснаха своето спокойно местенце и се върнаха в градчето. Расмус се прокрадна пак зад плета на комисаря и хвърли през отворения прозорец хартийката, увита около един камък. Той тресна на пода в стаята и Расмус се върна бегом при Оскар, който го чакаше зад ъгъла.

Бяха направили каквото можаха за госпожа Хедберг и трябваше да помислят за себе си.

— За колко време умира човек от глад? — попита Расмус. Имаше чувството, че е вече с единия крак в гроба. Времето за обед отдавна беше минало, а в този ужасен предобед той не беше хапнал нищо, освен един сандвич и един кнек.

— Да, ако искаме да се нахраним, трябва да се хванем за „Лъвската невяста“ — каза Оскар. — Не че точно сега се чувствам като пойна птичка, ама няма друг начин.

И „Лъвската невяста“ се оказа наистина чудесна, когато се налагаше да съберат пари за ядене. Два часа обикаляха къщите и свиреха и пееха, а Расмус забрави лошотията на света и собствения си глад от възторг при вида на всичките монети от пет и две йоре, които се сипеха връз тях. Хората явно харесваха песните на Оскар. Нямаха нищо против да платят по някоя паричка, за да чуят как жени биват разкъсвани от лъвове, и изоставяни от своя любим Алфред, и застрелвани с пистолет, та се къпеха в собствената си кръв. „Случват се тъжни неща“ пееше Оскар и на Расмус се струваше, че колкото по-тъжни неща се случваха, толкова по-доволни оставаха хората.

Скитаха от двор на двор и още при първия тон на акордеона слугините в кухните зарязваха мръсните съдове в мивката. Провесваха се през прозорците и намигаха на Оскар, и с радост му даваха по едно петаче — сигурно защото слънцето грееше и те щяха да се срещнат вечерта със своя верен Алфред. Дори изисканите госпожи надничаха иззад пердетата на всекидневните си, смееха се и пригласяха на песните, и изпращаха децата си на двора с по няколко дребни монети, грижливо загънати във вестникарска хартия.

Расмус събираше парите, пощурял от радост — ех, какъв прекрасен занаят беше да си скитащ музикант!

— Такъв ще стана, когато порасна — каза той след това на Оскар.