Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Иска ми се да чуя какво говорят — каза Оскар, — преди да отида при комисаря.

После мушна в ръката на Расмус едно петаче.

— Вземи това и тичай да купиш една кесийка бонбони и се ослушвай с двете уши.

— Така ще се ослушвам, че ще ми пламнат ушите! — обеща Расмус.

Хукна по улицата, докато намери един магазин. През стъклото на витрината видя, че вътре има много хора. Това беше добре. Трябваше да чака доста време, докато му дойде редът и можеше да подслушва. След това щеше да купи бонбоните. Изпълнен с радостно очакване, отвори вратата.

А две минути по-късно се върна бегом при Оскар, обзет от страшна паника. Лицето му беше бяло като платно.

— Оскар, трябва да се махаме! Бързо!

— Какво има? Мечки ли ни гонят?

Расмус стисна отчаяно ръката на Оскар.

— Оскар, Ана-Стина е казала на комисаря, че ти си ги нападнал.

Оскар ококори очи и почервеня от яд.

— Аз?! Ами тя не ме познава и дори не знае как се казвам!

— Казала, че дошъл един скитник, който свирел на акордеон и водел със себе си едно момче. И след като свирил, влязъл вътре, и заплашил нея и госпожа Хедберг с пищов и взел смарагдената огърлица на госпожа Хедберг…

Оскар се удари с юмрук по челото.

— Тая слугиня е вещица и ако ми беше подръка, бих й натъпкал лъжите обратно в греховната уста, та да й приседне! А госпожа Хедберг? Тя какво казва?

— Мислят, че ще умре. Нищо не можела да каже, защото лежала досущ като мъртва… сърцето й биело едва-едва. Докторът е ходил при нея.

Вените по слепоочията на Оскар се издуха. Беше почервенял от озлобление и непрестанно се удряше с юмрук по челото.

— Добре се наредихме! Слугинята може да лъже колкото си иска и комисарят й вярва на всяка дума, разбира се.

Расмус го задърпа за ръкава.

— Оскар, да се махаме!

— И през ум не ми минава! — викна Оскар сърдито. — Ще притисна тая слугиня до стената при комисаря и тогава, ако смее, нека каже пак, че аз съм го направил!

Расмус се просълзи и прошепна унило:

— Оскар, комисарят ще те затвори. Ти сам каза, че той не вярва на скитници. И ако те тикне в дранголника…

Той млъкна. Просто нямаше сили да си представи какво ще стане, ако затворят Оскар в дранголника.

Като че ли и Оскар нямаше сили да си го представи. Озлоблението изведнъж го напусна. Стоеше с отпуснати ръце и изглеждаше тъжен и угрижен.

— Да, прав си. Ако отида при комисаря, с мен е свършено. Ако кажа, че са го направили Лиф и Лиандер, той така ще се разсмее, та чак ще почне да хълца.

— И тая вещица, слугинята, ще продължава да лъже — добави Расмус.

Оскар кимна.

— Да. А госпожа Хедберг лежи и не може да каже нито гък в моя защита. Прав си. Ако отида при комисаря, с мен ще е свършено.

Той хвана Расмус за ръката.

— Хайде да се махаме, докато не е станало късно.

Бързо повлече момчето със себе си по улицата.

— Ако вече не е късно — промърмори той.

Да се измъкнат от това място, където всеки човек си отваряше очите на четири, за да открие скитника с акордеона, сигурно щеше да е трудно.

Обаче имаха късмет. Прокраднаха се тихо и бързо по пусти задни улички и скоро отминаха покрайнините, където пътят ги очакваше със своя безлюден покой.

— Тук ще тичаме като двойка двойни убийци — каза Оскар, когато най-сетне пак отвори уста.

Расмус забави ход. Така се беше задъхал, че едва смогваше да говори.

— При това си съвсем невинен, Оскар!

— Невинен като невяста!

— И аз също — каза Расмус.

— И ти също — потвърди Оскар.

Обърна се и хвърли сърдит поглед към градчето, чиито червени покриви се подаваха над лятната зеленина.

— Вавилон! — каза. — Добре че сме пак на пътя.

Расмус се съгласи от дън душа. По пътя нямаше крадци и бандити, пътят беше спокоен, край канавките му цъфтяха жълтурчета и разпукничета, а от ливадите се носеше приятното сладко ухание на детелина. Слънцето беше се скрило и цареше затишие, като пред дъжд. По небето се носеха — спокойно, като кораби в морето — издути, бухнали облаци, а под небето криволичеше пътят, пуст и безлюден, докъдето очи виждаха. Далеч, на хоризонта, където небосводът и земята се срещаха, той сякаш продължаваше направо в небето.

— Къде ще отидем сега? — попита Расмус.

— На едно място, където можем да се скрием — отговори Оскар. — Кълна се, че такова място никога не си виждал.

Пусто село лежи край морето. Пет малки, сиви къщи, сгушени в падините между високи скали — и те сиви. Хем бедняшко сиво, хем праисторическо сиво. Самото море посивява, когато летният ден привечер се навъсва и над селцето, където никой не живее, надвиснат сиви облаци, натежали от дъжд.