Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Как да няма, като има! — възрази Расмус. — Знаеш ли какво казва Голям Петър? Казва, че ако някой тича дванайсет пъти около черквата в дванайсет часа през нощта, тогава идва дяволът и го отнася.

— Според мен дяволът има пълното право да го направи, защото какъв смисъл има да търчиш посред нощ около черквата? Който върши такова нещо, сигурно е съвсем откачен и си го заслужава, защото сам си е виновен.

Оскар не искаше да говори повече за призраци. Искаше да спи. На Расмус също му се спеше, въпреки че беше поспал малко, докато лежаха в пясъчния трап. Много му се искаше да заспи, но всичко, което стенеше и свистеше между стените, го държеше буден. Оскар вече захърка, обаче Расмус лежеше в мрака и се ослушваше.

И тогава чу гласове. Да, да, чу гласове.

Сиви стари къщурки могат да стенат и пращят от нощния вятър, но когато чуеш гласове, това значи, че са дошли призраците. С жално ридание Расмус се хвърли по-близо до Оскар.

— Оскар, дойдоха призраците! Чувам ги да говорят!

Оскар се надигна полусънен от боровите клонки.

— Говорят… кой говори?

Събуди се напълно и напрегнато се ослуша. Да, Расмус беше прав — някой говореше съвсем наблизо.

— Втасахме я! Пак ще ме водят при комисаря — прошепна Оскар. После изпълзя до прозореца, застана на колене и се взря неспокойно навън в полумрака. Расмус също се взираше — беше изплашен до смърт и си хапеше ноктите като луд.

— Настоявам още сега да вземем мангизите и да се чупим оттук — чуха един глас. Той идваше от някого, който стоеше точно пред прозореца, и съвсем не звучеше като да е на полицейския комисар.

— Остави ме аз да решавам — отговори друг и Расмус позна този глас. Той би разпознал гласа на Хилдинг и Лиф между хиляда други гласове.

Расмус се вкопчи в лакътя на Оскар. Стискаше го, силно-силно го стискаше — защото Лиф и Лиандер стояха съвсем близо, точно пред прозореца, а това го плашеше повече от призраците и комисаря.

А сега те влязоха — помощ! — влязоха в къщата, вече бяха в кухнята и той чу пода да скърца под стъпките им. Какво правеха тук посред нощ и нямаше ли поне едно местенце на земята, където разбойниците да те оставят на мира?

Онези си говореха, а вратата между кухнята и хубавата стая на Расмус не беше затворена и през широката пролука се чуваше всяка дума, казана в кухнята.

— Да, обаче мисля, че е опасно да чакаме по-дълго — обади се другият глас, който беше на Лиандер. — Искам да се махна оттук.

— Не, не, не! — възрази Лиф. — Не бива да ни хващат нервите и да развалим всичко. Няма да изглежда добре, ако изчезнем тъй на бърза ръка, тъкмо когато на бабичката са й откраднали огърлицата, разбираш ли?! Не, ще останем в странноприемницата до събота, защото това ще изглежда добре, разбираш ли?! Никога не сме били в Сандьо, разбираш ли, и съвестта ни е чиста. Човек не живее близо две седмици в странноприемница на двайсет километра от Сандьо, ако не му е чиста съвестта, нали разбираш?!

— Да, разбирам — отговори Лиандер, — понеже си ми го повторил вече поне четиринайсет пъти. Обаче аз все пак искам да вземем парите и да се чупим, защото мисля, че ще си седим тук с нашата чиста съвест, докато ни спипат и тогава ще се разхвърчи перушина!

— Ще стане каквото съм казал аз! — рече Лиф. — В събота сутринта идваме тук да вземем мангизите и преспокойно си заминаваме с влака в два часа, и на никого няма да му се пръкнат в чутурата някакви идеи за огърлицата или за нещо друго.

Чуха се звуци, сякаш разместват откъртени дъски, а след това прозвуча гласът на Лиф, тихо и доволно:

— Добре ти става на душата, като видиш толкоз много мангизи!

Настъпи кратко, благоговейно мълчание, после Лиф продължи:

— Смятам, че и огърлицата струва къде пет-шест хилядарки.

— И въпреки това искам да се отървем от нея — каза Лиандер. — Това в Сандьо беше добре, ама тая работа с Ана-Стина не беше добра. Е, нищо че си попаднал на една от старите си, отритнати годеници, ама да вършиш сделки с жени е направо самоубийство!

— Да не са те хванали нервите? — попита Лиф подигравателно.

— Нерви… просто имам лошо предчувствие, това е. Какво ще стане, ако бабата дойде на себе си?

— Няма да дойде на себе си. И бездруго е живяла достатъчно.

— Ако , казах! Ако дойде на себе си и каже как е било, и комисарят притисне Ана-Стина за онзи скитник — тогава? Каква глупачка е тая Ана-Стина! Не е трябвало да наклепа скитника, защото ако комисарят разбере, че е излъгала за него, няма да минат и пет проклети минути, докато измъкне от нея кои сме ние. И след това пак няма да минат и пет проклети минути, докато ни хванат и за Сандьо.