Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Спокойно! — обади се Лиф. — Цял ден ми опяваш и вече ми писна. Ана-Стина не е вчерашна, така да знаеш, пък и бабата няма никога вече да си отвори човката.

Лиандер изпръхтя недоволно.

— Имаме си сигурно скривалище за мангизите — продължи Лиф. — Много по-сигурно, отколкото ако ги заровим в гората. Лесно се намира и все пак е на място, където никой не идва.

— Стига ти да не го намериш сам преди събота — обади се Лиандер.

Лиф се ядоса.

— Нямаш ли ми доверие?

Лиандер се изсмя кратко и невесело.

— Нямаш ли ми доверие, попитала лисицата и отхапала главата на кокошката! Имам ти толкова доверие, колкото ти на мен, така да знаеш!

Расмус стисна ръката на Оскар — това като че ли беше повече, отколкото можеше да изтърпи. Непоносимо напрежение и много страшно! Колко ужасно, че има хора, които искат други хора да умрат и още по-ужасно, че тези жестоки разбойници са толкова наблизо — само на няколко метра от тях. Искаше му се да е далеч оттам, по-точно — една част от него искаше да е далеч оттам. Но другата част искаше той да остане и да види какво ще стане и тази част от него беше изпълнена с лудешко желание за приключения. Напрегна слух и чу, че те пак хлопат с дъските. Сигурно затуляха отново парите. Но да видят те какво ще стане, когато си отидат.

— Тръгваме ли? — попита Лиандер.

— Да — отговори Лиф.

Расмус тъкмо се канеше да въздъхне от облекчение, но тогава Лиф каза нещо страхотно.

— Искам само да видя дали ще си намеря лулата, която забравих онзи ден. Мисля, че я сложих там вътре на прозореца.

„Там вътре“ — можеше да означава само вътре в стаята, където Оскар и Расмус се бяха свили в своя ъгъл. Расмус се притисна още по-плътно до Оскар, толкова изплашен, та чак му се виеше свят. Почувства как мускулите на мишците на Оскар се стегнаха и той се приготви за бой… обаче разбойниците имаха пистолети… сигурно бе настъпил последният им час!

Приближиха бързи стъпки, вратата рязко се отвори и светлината на едно джобно фенерче се плъзна по пода. А насред пода стояха хубавите „мебели“ на Расмус. Но светлият лъч премина бързо по сандъчето от захар и на разбойника като че ли не му се стори странно, че то стои там. Не възкликна, не се учуди, ама сигурно щеше да се изненада, когато види Оскар и Расмус! Те се сгушиха в своя ъгъл и зачакаха. Мускулите на Оскар се напрегнаха още по-силно. Но тогава…

— Лулата ти е тук — чуха гласа на Лиандер от кухнята. — Лежи на този прозорец.

Лиф бързо се върна. Опасният светъл лъч изчезна и разбойниците излязоха. Без да открият двамата в ъгъла. Това беше същинско, славно чудо, защото дори в най-тъмния ъгъл на стаята не беше съвършено тъмно. Но онзи, който търси една малка лула, навярно не забелязва двама големи скитника.

— Слепок! — обади се Расмус, след като разбойниците изчезнаха във ветровитата нощ и той посмя да проговори.

— Ела! — каза Оскар и извади своето фенерче. — Ела да огледаме това си-и-и-гурно скривалище, дето толкова лесно се намира. Леле божке, колко ще е интересно!

Двамата се втурнаха в кухнята, а Расмус направо пощуря от възбуда — представяше си огромно скривалище, пълно с петачета.

Лъчът от джобното фенерче на Оскар се плъзна разузнавателно по голите подови дъски. Той оглеждаше всяка от тях и пробваше с крак дали са здраво закрепени.

— Ето го!

С трескави ръце извади една дъска до огнището, после още една… и освети с фенерчето отвора под тях. Там беше изровена четвъртита дупка и в нея имаше голям пакет, увит в мушама. Той разгъна краищата…

— Ай! — възкликна Расмус.

Една до друга, в дълги редици там лежаха грижливо подредени пачки с банкноти по сто крони и по хиляда крони — всичките пари за заплатите на хората от фабриката в Сандьо. Нямаше никакви петачета, но Расмус позна по почти изплашените очи на Оскар, че тези хартийки, които вижда, също са пари.

— Възможно ли е да има толкова пари на света? — обади се Оскар. — Никога не бих повярвал.

В пакета имаше и една огърлица — златна верига с пандантив от големи зелени камъни. Тя беше най-красивият накит, който Расмус бе виждал, но — каквото си е право — той не беше виждал много накити. Сега въздъхна доволно.

— Ето че госпожа Хедберг може да си получи обратно огърлицата. Ако оживее…

Оскар плъзна златната верига между пръстите си.

— Надявам се да оживее. Надявам се да й изпея поне още веднъж „Всяка гора своя извор си има“ и тя да ми даде петдесет йоре.

— Утре — каза Расмус, сияещ от радост, — утре ще занесем парите на комисаря и огърлицата на госпожа Хедберг.