Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Тук идват скитниците. Мястото е подходящо за човек, който иска да се скрие — тук няма хора, тук цари само пустота, безмълвие и възможно най-сивата занемареност.

— Оскар, къде са се дянали хората? — попита Расмус. — Ония, дето са живели тук?

Оскар седеше на една плоска скала. Беше свалил обущата и чорапите си и с наслада разперваше и въртеше палците на краката си във вечерния хлад.

— Май всичките заедно са заминали за Америка. Преди много, много години.

— Защото не са искали да живеят повече тук?

— Мисля, че животът сигурно им се е сторил прекалено бедняшки, сив и мизерен в тези колиби. И рибата в морето може да е намаляла. Пък и жалките им нивички са ги докарали до пълна нищета.

Расмус кимна — такова нещо можеше да разбере.

— Да, гадно е да си беден! Обаче са имали хубави места за къпане — каза, като гледаше одобрително прозрачно бистрата вода, която пляскаше по скалата. — Такива места за къпане сигурно не са намерили в Америка.

— Ха, може би е трябвало да търсят най-бистрото езеро в Минесота, ако непременно са искали да се къпят — предположи Оскар.

Расмус се усмихна. „Най-бистрото езеро в Минесота“ звучеше много хубаво. Дощя му се и той някой ден да го види. Това езеро и всички езера и планини, и реки, които имаше по земята. Помъчи се да си представи как онези хора в Америка са обикаляли и са търсили най-бистрото езеро в Минесота. Тогава може би са си спомняли за крайбрежните скали и са се питали дали някой живее в техните сиви къщурки край морето.

— Трябва да ги разгледам — каза той и хукна към най-близката къща. Искаше да види дали вътре е останало нещо от заминалите за Минесота.

През едно прозорче, счупено от вятъра, надникна във възможно най-бедняшката малка кухня с опушени греди по тавана и зацапано от сажди открито огнище. Колко отдавна ли никой не е приготвял ядене там? Стана му жал за тези къщи, в които никой не живееше. Те като че ли копнееха да дойде някой и да се засели в тях — някой, който ще накладе огнището, ще сложи кафеника или ще вари каша за децата.

Расмус махна няколко парчета стъкло от рамката на прозореца и се вмъкна вътре. Сухи листа и други боклуци лежаха на пода и той скърцаше старчески под босите му крака. Отиде при огнището и надзърна в комина — кога ли е горял последният огън тук? Никога нямаше да узнае. Обаче навремето тази къщурка е била истински дом — ех, де да беше такъв и сега, та човек да влезе и живее тук! Но ако беше истински дом с хора в него, тогава трябваше да стоят пред кухненската врата, както правят всички скитници. И хората щяха да имат собствени деца, и нямаше да искат някакво си момче от сиропиталище. Обаче все пак можеше да си представя…

Изтича до прозореца.

— Оскар, тук ли ще останем?

— Да, поне тази нощ — провикна се Оскар от своята скала. — Известно време няма да посмея да живея с други хора, пък и поначало не обичам много хората.

Расмус се забавляваше из празните къщи на отпътувалите за Минесота. Тичаше нагоре и надолу по стълбите им, влизаше и излизаше из преддверия и кухни, и малки ниски стаички. Много искаше да си избере къща и накрая се спря на една, която лежеше най-прикътано и беше най-малко повредена от времето и ветровете.

Там имаше тясна малка кухня и тясна малка стаичка, също както в другите къщи, и също както в тях стръмната, неустойчива стълба водеше към жалък таван и една още по-жалка таванска стаичка. Но все пак беше къща и Расмус можеше да си внуши, че е истински дом. Почти успя да си въобрази, че Оскар уж е негов баща. И ако се потрудеше сериозно, можеше дори да си представи, че Оскар не е никакъв скитник, а богат търговец. Вярно, че търговецът за жалост нямаше съпруга, но Расмус можеше да се преструва, че тя уж е заминала за известно време — може би за Минесота — и скоро ще се прибере у дома с дантелено чадърче и синя шапка с пера. Щеше да е много красива и да донесе чудесни подаръци за него и за Оскар. И после щяха да си живеят тримцата в къщата и да са богати, страшно богати.

Но в един дом трябва да има мебели. Трябва да има маси и канапета, както у госпожа Хедберг, и килими, и пердета, и завеси.

Той така горещо си пожела мебели, че те всъщност би трябвало да изникнат от пода — да си представя, че в тази гола стая уж има махагонови маси и дивани на цветя беше свръхчовешко усилие дори за Расмус.

Тогава си спомни, че недалеч беше видял едно сметище край пътя. И хукна нататък. Хората изхвърляха толкова неща на сметищата, та може би там имаше неща, които биха могли да послужат за мебели.