Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Беше вече осъзнал, че това няма да е лесна работа. Дамите го гледаха в очакване, но то бе само защото искаха да го чуят да пее. Него и Оскар. И по-скоро Оскар. Сигурно нито една не си мислеше: „Това момченце бих искала да е мое“.

Расмус въздъхна. Но тъкмо тогава Оскар разтегли акордеона и той трябваше да му приглася на песента:

Расмус научаваше с лекота и думите, и мелодиите на песните, и след няколкочасовото скитане из градчето вече знаеше наизуст всичките кървави песни на Оскар.

— Чолихоп-тра-ла-ла, фале-ра-ла-ла — пееше той, докато очите му шареха по дамите, за да види коя би си взел за майка, ако можеше да избира. Една дебела лелка седеше на масата най-близо до него и сигурно тя притежаваше тази странноприемница, защото от време на време подвикваше нещо на момичетата, които сервираха. Но повече говореше с двамата изискани господа, които седяха на същата маса. Личеше си, че ги харесва. Накланяше глава встрани и изглеждаше много заинтересувана, и току се смееше съвсем без причина. И казваше: „Моля, скъпи господин Лиф, вземете си още един сладкиш“ и „Може ли да ви налея още кафе, господин Лиандер?“. Звучеше, като че ли няма нищо на света, което би направила с по-голямо удоволствие.

Господата, които се казваха Лиф и Лиандер, бяха много елегантни. Двамата имаха малки, добре подстригани мустачки и бели сламени шапки, а единият беше дори втъкнал цвете в петлицата си.

— Чолихоп-тра-ла-ла, фале-ра-ла-ла — пееше Расмус, а високият му глас се смесваше много хубаво с дълбокия на Оскар.

Те бяха облечени със светли летни костюми с много тесни панталони и единият носеше обуща, които… обуща, които…

— „че царят на Северната Америка…“

Гласът на Расмус секна насред песента.

Обуща носеше той… господин Лиф носеше обуща, горе от светла кожа, а долу с черна лачена ивица!

Цялата страхотия на сутрешните часове оживя отново. Ужасът се върна. Спомни си плача на госпожа Хедберг и страшните стъпки, докато лежеше зад дивана. Тогава заплашително приближаваха два крака, обути в такива обуща. И затова не можа да продължи да пее, след като видя отново един чифт обуща, абсолютно същите като онези. Не помогна и това, че Оскар го гледаше строго и се чудеше какво го е прихванало — той просто не можеше да пее повече. Дори ако господин Лиф може да е бил съвършено невинен човек, Расмус не можеше да пее. Чувстваше цялото си тяло изпълнено с отвращение към тези обуща и дори не беше вече гладен.

— Слушай, Хилдинг, утре ще тръгнем малко по-рано на лов — каза другият господин.

Хилдинг! Господин Лиф се казваше Хилдинг, както крадецът, и носеше същите обуща като крадеца.

— Да, добре е да използваме дните, които ни остават — отговори господин Лиф.

И гласът му беше същият, като на крадеца!

— Ама все пак ще останете до края на седмицата, нали? — обади се дебелата дама разтревожено.

— Непременно. Тук много ни харесва.

На Расмус обаче не му харесваше. Никак дори. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Затова, щом Оскар завърши песента за царя на Северната Америка, той го задърпа настойчиво за ръкава, за да го накара да се махнат оттам.

— А сега какво ще правим? — попита Расмус.

Двамата лежаха пак в своя пясъчен трап. Светът беше все още зъл и Расмус бе повърнал малко зад един бор. Храната не искаше да остане в стомаха му, когато имаше толкова много неща, за които трябваше да се тревожи.

Оскар подръпваше от лулата си и дълго време размишляваше.

— Не остава нищо друго, освен да отида при комисаря — ах-ах-ах-даа! — и да му кажа, че съм убеден, че тези двама благородни господа в гостилницата са ограбили госпожа Хедберг. Но как ще накарам полицейския комисар също да се убеди, е вече съвсем друг въпрос.

Той чукна лулата в един камък, за да я изпразни и нарами раницата.

— Краката ми като че ли се противят, когато трябва да отида при полицейския. Ама все пак трябва да отидем.

— Да, и дано небето ни пази — обади се Расмус. Така казваше винаги леля Олга, когато във Вестерхага идваха инспектори, а полицейският комисар сигурно беше още по-страшен от инспекторите.

— Но ще мине много време, преди да дойда пак тук — каза Оскар. — Какъв Вавилон! По-добре човек да ходи по селата. Там поне няма разбойници!

Градчето, което Оскар доста преувеличено нарече „Вавилон“, беше забележително променено в сравнение с това, което представляваше преди да отидат в горичката. Сега по ъглите на улиците стояха групички хора и разговаряха на висок глас. Отдалеч се виждаше, че говорят за нещо много важно и не беше никак трудно човек да се досети какво е то.