Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Той се обърна светкавично и в това време беше успял също да извади пистолет.

— Кой е горе? — попита с глас, който прозвуча като удар с камшик.

„Ще умра — помисли Расмус в отчаяние. — Оскар, ела да ми помогнеш!“

— Горе няма никой — каза Ана-Стина.

— Да не би парчета дърво да валят току-тъй от небето? Не мога да го повярвам.

С пистолет, готов за стрелба, той тръгна бавно и предпазливо нагоре по стълбата.

Обезумял от ужас, Расмус се беше вече изтеглил заднишком и когато чу стъпките да наближават по стълбата, изпълзя светкавично зад пъстроцветния диван. От всички скривалища, които си беше намирал при игра на криеница, това бе най-неудачното. Диванът беше плачевно укритие, обаче друго нямаше. А нямаше и време да потърси. Можеше само да лежи неподвижно и да се ослушва в стъпките, които приближаваха.

Чуваше всяка бавна стъпка и му се струваше, че на света няма по-зловещ звук. За малко стана тихо — крадецът навярно беше спрял и опитваше да си представи откъде би могъл да очаква нападение, в случай че там има враг.

Обаче врагът не замисляше никакво нападение! Той лежеше зад дивана и само искаше да е далеч оттам, искаше никога да не се бе впускал в тази работа, искаше да дойде Оскар и да го спаси.

Но сега дори Оскар не можеше да му помогне.

Ето ги пак зловещите стъпки. Приближаваха все повече и повече… сега… сега онзи беше вече толкова близо, че Расмус виждаше отвратителните му обуща с лачения кант… помощ!

И помощта дойде, обаче от някого, от когото Расмус не я очакваше.

Черното коте си бе поиграло с тънките пердета, които висяха пред прозорците и така весело се полюшваха от течението. Да забива нокти в пердетата му беше забранено, но затова пък бе много забавно и котето остана много доволно. Но изведнъж забеляза съвсем близо до себе си два момчешки крака, чиито палци мърдаха някак боязливо. Това му се стори по-хубаво от пердетата. С радостен скок се хвърли върху своята жертва. Разпери острите си малки нокти, взе да драска и да хапе и си представяше, че големият палец е мишка — не разбираше ли момчето, че това е весела игра?

Не, момчето не разбираше. Защото грабна нещастното му мъничко котешко телце с коравите си момчешки ръце и го запокити нанякъде, така че то попадна точно пред краката на друг човек, а той също не искаше да играе. Само каза много обидно „Проклета мачка!“ и изчезна надолу по стълбата, преди то да е успяло поне да го подуши.

Расмус остана да лежи зад дивана с разтуптяно сърце. От всички животни в света котката беше най-доброто, а сред всички котки това черно мъниче беше номер едно! Котето го беше спасило. Онзи глупав мъж помисли, че „проклетата мачка“ е накарала „от небето да валят парчета дърво“ — ех, колко хубаво, че помисли това!

Расмус не смееше да напусне скривалището си, но напрягаше докрай слуха си, за да чуе какво става там долу. Госпожа Хедберг не плачеше вече и дори не издаваше никакъв звук. Вместо това той чу изплашения глас на Ана-Стина.

— Божке, бабичката май е припаднала! Чувате ли, сигурно е много зле. Хилдинг, какво да правя?

— Това си е твоя работа — отговори оня с обущата.

Расмус никога не беше чувал толкова студен и безмилостен глас.

И Ана-Стина! Вярно каза Оскар, че тази слугиня е злобарка. Съюзила се е с разбойниците, това е!

— Хилдинг, ще се обадя на доктора — каза Ана-Стина и сега гласът й звучеше ужасен.

— Да не си посмяла! — отговори безмилостният глас. — Освен това съм прерязал телефонната жица.

— Ама госпожа Хедберг може да умре! — изкрещя Ана-Стина.

— По-спокойно! До довечера няма да викаш нито доктора, нито полицията. Ясно ли е?!

— Как ще им обясня…

— Кажи, че бабата е била толкова зле, че не си посмяла да я оставиш сама.

— Ужасно ме е страх — завайка се Ана-Стина. — Не искам да участвам в тая работа!

Нещастна глупачка, помисли си Расмус, чак сега ли ти идва на ум да го кажеш! Какви отвратително лоши хора има на света! Расмус имаше милозливо сърчице и се тревожеше за госпожа Хедберг. Ех, де да беше силен, най-силният в света, би могъл да хване тези мошеници за вратовете, вместо да се спотайва тук като въшка!

Сега долу се разбързаха, мърмореха, сбогуваха се. Той чу как хлопна вратата и глупашкия глас на Ана-Стина, след като остана сама:

— Моля ви, госпожо, събудете се! Събудете се, госпожо, моля ви!

Доста пребледнял Расмус се измъкна няколко минути по-късно при Оскар.

— Най-сетне! — възкликна Оскар. — Най-сетне…

Расмус го прекъсна.