Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Така ли?! Толкова много ли обичаш да пееш?

— Не, ама много обичам пари — отвърна Расмус откровено. — В сиропиталището бях вечно беден като църковна мишка… пък аз обичам пари.

— Но заради това не трябва цял живот да събираш петачета, нали? Сигурно има някоя друга работа, с която ще можеш да печелиш повече пари.

Расмус мушна последната жътва от медни монети в джоба на Оскар.

— Обаче аз най-много обичам петачета, разбираш ли?

По лицето му премина лека сянка. Всъщност никак не искаше да мисли за това какво ще прави, когато стане голям, защото тогава трябваше да мисли и за онова, което ще се случи преди туй. Какво ще се случи, когато не може вече да скита с Оскар. Какво ще стане с него, ако не се намери никой в целия свят, който би пожелал да му даде дом?

Реши засега да не мисли за това, а да приема дните каквито са и да се радва на всичко, което в момента е забавно.

— Щом като толкова много обичаш петачета, май ще е най-добре да си задържиш две — каза Оскар и мушна две парички в ръката на Расмус.

Расмус се изчерви от възторг. Стисна здраво ръката на Оскар и се поклони, както го бяха учили да прави, когато получава нещо. Дълго време след това мълча като риба, но накрая помилва непохватно Оскар по ръкава на сакото и каза:

— Ти си наистина най-добрият скитник в света, Оскар.

Толкова рядко беше получавал нещо в живота си. Всеки подарък беше голяма забележителност — да получиш нещо означаваше, че някой те обича. За Расмус двете петачета бяха доказателство, че Оскар го обича, и затова вървеше и стискаше паричките, които тежаха на дъното на джоба му и го караха да се чувства богат.

— Ами! Аз съм като повечето скитници — отвърна Оскар. — Понякога добър, понякога лош. Ела, сега ще отидем в магазина на Хултман да си купим нещо за ядене!

При мисълта за ядене на Расмус му се зави свят, а когато влезе в магазина за колбаси и други хранителни стоки на Хултман, едва не му се подкосиха краката. Там миришеше божествено на всякакви неща за ядене. Червени и кафяви салами лежаха на големи купчини върху тезгяха, тлъста пача и пушена шунка се трупаха до пастет от чер дроб и какви ли не сирена. Имаше и отделна лавица, пълна с шоколади, кутии с шоколадови бонбони и буркани с най-различни други бонбони. Над всичко това царуваше любезният търговец, който дотърча, щом чу звънтенето на камбанката на вратата, изпълнен от желание да им продаде каквото пожелаят. Той имаше малки, дебели ръце с черни ръбове под ноктите, но — ах, колко пъргаво режеше разкошните розови филии шунка и саламените колелца, и колко чевръсто извади един самун хляб и масло, и сирене, и тютюн за Оскар, и колко дружелюбно разговаряше през цялото време. Това беше търговец по вкуса на Расмус.

— Лятото май започна на сериозно — каза, когато подаваше тютюна на Оскар. А след това се обърна към Расмус и изрече нещо още по-хубаво: — Какво ще кажеш за едно шоколадче?

Без да дочака отговор, взе от лавицата един шоколад — е, вярно, един от най-малките, ама все пак! Беше увит в червен станиол и светеше, и блестеше като скъпоценен камък между дебелите му пръсти.

— Заповядай, да ти е сладко! — каза.

Расмус се ръкува и пак се поклони, а Оскар рече одобрително:

— Тъй правят войниците на Карл XII! А сега да видим дали париците ще стигнат за една бира и една лимонада, иначе смятам, че купихме всичко, което ни трябва.

Часът минаваше три и те решиха колкото може по-бързо да се върнат в боровата горичка и да се нахранят там на спокойствие.

Вестта за обира явно още не беше се разчула. Градчето изглеждаше съвсем спокойно, улиците бяха съвършено тихи и безшумни под следобедното слънце, когато Оскар и Расмус тръгнаха по уличката край реката.

— Почакай само, докато хората научат какво се е случило. Тогава ще видиш каква шумотевица ще настане — каза Оскар. — Но онзи глупак, комисарят, може би още не е намерил писмото. Сигурно не е достатъчно да му хвърлиш големи камъни в участъка, а трябва да му метнеш цяла бомба по кратуната, за да се събуди.

По-надолу, до реката, се намираше странноприемницата с гостилница сред малка красива градинка. Там седяха хора и си пиеха следобедното кафе. Доста много народ седеше около кръглите бели градински масички и Оскар каза:

— Знам, че си гладен Расмус, но тук трябва да свирим, пък ако ще да се гътнем от глад. Толкова много петачета не можем да отминем.

Извади акордеона и двамата застанаха на почтително разстояние от посетителите, които пиеха кафе, подрънкваха с лъжичките и хрускаха толкова благоприлично канелени курабийки и виенски кифлички. Повечето бяха дами, изискани дами с големи шикозни шапки, рокли с волани и дантелени яки и Расмус ги гледаше с удоволствие. Те изглеждаха богати и красиви, а той много обичаше богати и красиви дами. Точно такава една би искал да му стане майка, стига да можеше да издири някоя, която би го пожелала.