Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Оскар поклати глава.

— О, не, нищо подобно няма да правим. Всичко си има цаката, казала бабата и взела да лови въшки с палците на краката си.

— Но какво друго можем да направим? — попита Расмус.

— Още веднъж няма да си мушна главата в това гнездо на оси със слугини, дето лъжат и какви ли не разправии, и „Какво си правил в четвъртък, Оскар?“. Не! Ще скрием всичко това на друго място и ще напишем ново писмо до комисаря: „Молим да си приберете парите, защото иначе ще ги изтървете“. И след това ти и аз ще хванем пътя и ще оставим полицейския да свърши останалото, защото за това му плащат, пък аз не съм се цанил да бъда нещо като помощник-комисар.

Оскар донесе раницата си и почна да тъпче в нея пачките банкноти.

— Само дано комисарят не ме спипа, докато се разхождам с половината държавна банка на гърба си, защото тогава сигурно ще ме окошарят до живот.

Той взе огърлицата и на шега я надяна на врата на Расмус.

— Нека поне веднъж в живота си и ти да бъдеш красив! Приличаш на самия цар Соломон в цялото му великолепие. Но може би имаш повече лунички от него.

„Цар Соломон“ стоеше в светлината на фенерчето с доста слабички ръце и крака и със зелените смарагди на врата си.

— Освен това имам права коса — каза и гласът му беше доста тъжен. Задърпа огърлицата. Не искаше да се кичи с нея. Обаче не му остана време да я махне.

Защото в същия миг ги чуха пак. Гласовете!

— Бързо! — прошепна Оскар. — Бързо да бягаме!

Изтичаха в преддверието. Но беше късно. Гласовете бяха вече пред външната врата. Пътят оттук беше затворен за тях.

— Бързо на тавана!

Оскар подгони Расмус пред себе си по тясната стръмна стълба, по която Расмус преди това бе тичал толкова весело. Сега преплиташе крака като болник и наистина чувстваше, че му става лошо — че му става лошо от страх пред ония двамата, които в този миг отвориха рязко вратата и влязоха в тъмното преддверие.

Оскар и Расмус спряха на стълбата. Не смееха да помръднат. Едва смееха да дишат, за да не ги издаде полъхът от едно дихание. Расмус се взираше ужасено в двете черни сенки там долу — те бяха превърнали живота му в кошмар — ох, как ги мразеше!

— Да, прав си. Тук нямаше никакви сандъци, когато идвахме предишния път.

Това беше гласът на Лиф. В следващия миг той отвори с трясък вратата на кухнята.

— И въпреки това нямаш достатъчно ум в главата да се стреснеш, когато видиш, че тук се е пренесъл цял склад от сандъци — обвини го Лиандер. — Можеше да се сетиш, че не са довтасали сами.

— Чак след това ми дойде наум — каза Лиф. — Нали знаеш как става понякога. Току видиш нещо, а сякаш не го виждаш. И едва малко по-късно — бам! — ти щраква мозъкът: откъде, по дяволите, са се взели тия сандъци?!

— Видял, пък не видял! Такива неща не може да си позволява човек от нашия занаят. Сега, обаче, ще изнесем мангизите оттук.

„Ха, мангизите вече ги няма“ — помисли си Расмус. Въпреки страха си, злорадо тържествуваше. Но това чувство бързо угасна. Защото от кухнята се чу яростен вой и още по-яростният вик на Лиф:

— Бързо подире им! Не може да са отишли далеч!

Двамата изскочиха в преддверието. Бяха настървени като ловджийски кучета, надушили кръв. Втурнаха се към вратата, за да търсят, търсят, търсят непознатия враг, който им бе отнел плячката, и да го унищожат, когато го намерят. Бяха почти излезли през вратата, но внезапно Лиф спря.

— Стоп! Първо ще видим дали не са още в къщата. Тук долу няма никой. Но може би са на тавана.

Хукна нагоре по стълбата и се блъсна право в пестника на Оскар. Лиф изкрещя и политна назад в ръцете на Лиандер. Расмус, застанал зад широкия гръб на Оскар, изпищя. Но то беше, защото видя Лиандер да вади своя отвратителен пищов и го чу да казва с глас, който трепереше от злоба:

— А си мръднал, а съм те застрелял!

Сега и Лиф беше стъпил пак на краката си. Лъчът от фенерчето му се плъзна по двамата на стълбата и той ахна, когато видя цар Соломон в цялото му великолепие.

— Хлапето си е окачило огърлицата!

Обирджиите зяпнаха, сякаш не вярваха на очите си.

— Бягай, Расмус! — кресна Оскар. Широкоплещ и огромен, той прегради тясната стълба. — Бягай! — викна пак с гръмовит глас.

И Расмус побягна. Като подгонена мишка хукна нагоре по стълбата, втурна се през малкия таван в таванската стаичка, където вятърът разтрисаше празните рамки на прозорците и те дрънчаха. Пред прозореца беше покривът на кухнята. Расмус се прехвърли през рамката — умееше да се катери по покриви, умееше и да скача. Имаше няколко метра до земята, но той би скочил и от църковната кула, ако трябваше. Удари се малко по коленете, но нямаше време да ги опипа — той беше една изплашена до смърт мишка, подгонена от котката. Чуваше вече Лиф да тича зад ъгъла на къщата, за да му пресече пътя и хукна, сякаш от това зависи животът му — да, чувстваше, че животът му наистина е в опасност.