Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Няма да се свести — отговори Лиандер тихо. — След това, което стана тази нощ, имам чувството, че госпожа Хедберг никога няма да се свести. Тоя риск няма да поемем нито ние, нито пък Ана-Стина.

Расмус сключи ръце като за молитва. От всички зловещи хора на света Лиф и Лиандер бяха най-страшните. Стори му се, че Лиандер има предвид нещо ужасно, когато каза това за госпожа Хедберг.

— Огромен тъпанар такъв! За всичко си виновен ти! — продължи Лиандер в кухнята. — За какво ти беше да си навираш носа където не ти е работа! Така ти се пада, полицейският сега да те окошари! Впрочем, не го взимай много присърце. Затворите не са чак толкова лоши, мога да ти кажа.

— Да! Достатъчно си лежал в тях, та знаеш — отговори Оскар. — И ти обещавам да направя каквото мога, за да лежиш пак.

— Абе, ти си бил още по-голям идиот, отколкото те мислех — каза Лиандер. — Не разбра ли, че само да опиташ да ни вкараш в дранголника, ти ще лежиш там, та пушек ще се дига. Ако имаш поне малко ум в кратуната си, ще офейкаш колкото може по-далеч оттук и ще си затваряш мордата, и никога вече няма да се мернеш по тия места.

— Да! И никога вече няма да имам спокоен миг, когато видя полицай — сопна се Оскар с горчивина в гласа. — Просто не мога да разбера как някои хора стават такива мръсници като теб и Лиф! Ох, де да можех да ти хвърля сега един хубав бой, че да ми дойде сърце на място!

Коленичил пред прозореца, Расмус кимна в знак на съгласие. Колко щеше да е хубаво, ако Оскар можеше да напердаши здравата Лиандер. Оскар беше силен като бик, много по-силен от Лиандер. Обаче Лиандер, застанал от другата страна на прозореца, имаше този страшен пистолет, с който се прицелваше в Оскар. Да го нямаше пистолетът…

На земята под прозореца лежеше стара дъска. И без напълно да осъзнава какво прави, Расмус я грабна. Действаше като насън, не мислеше, просто взе дъската, изправи се бързо и с всички сили блъсна с нея десния лакът на Лиандер. Той изкрещя от болка и озлобление, а пистолетът описа красива дъга и падна на кухненския под. С доволен рев Оскар се хвърли върху Лиандер и двамата се стовариха на пода. Обзет от ужас, Расмус застана да ги гледа. От притеснение взе да подскача и да си хапе ноктите — всъщност открай време не понасяше да гледа как хора се бият.

А тук се биеха, та хвърчеше перушина. Изглежда, че Лиандер също беше доста силен. Те се търкаляха един през друг по пода и стенеха, и двамата се мъчеха да грабнат пистолета.

Пистолетът… Расмус изведнъж се окопити. Пистолетът! Лиандер не трябваше да се добере до него — по никакъв начин не биваше да го докопа!

Бързо, колкото го държаха разтрепераните му крака, Расмус се втурна в кухнята. Целият под се люлееше. Те се търкаляха, та от размахващи се ръце и ритащи крака едва можа да намери местенце, откъдето да се мине. Ето го и пистолетът, а ръката на Лиандер се протягаше към него, протягаше се, и пак се протягаше.

Расмус ритна отвратителното черно нещо и то изхвърча в единия ъгъл. После го вдигна с треперещи ръце, сякаш беше отровна змия. Колко гаден беше този пистолет — струваше му се непоносимо да го държи и непоносимо да гледа и слуша как двамата се въргаляха и биеха на пода и как стенеха.

С пистолета в протегнатата встрани ръка, той изтича на площадката пред кухнята. Много му се искаше да повърне, но нямаше време. Стоеше, хлипаше тихичко и гледаше как вятърът скубе клоните на брезите. Слънцето тъкмо беше изгряло зад островите в морето, то блещукаше, гърбовете на вълните лъщяха и чайките също се бяха събудили. Летяха над старото сиво селце и крещяха, сякаш и те се страхуват. Но сигурно не беше така. Само той се страхуваше. А беше толкова уморен, че искаше да легне и да умре. И още нещо искаше: да се отърве от пистолета. Разплакан, хукна по крайбрежните скали. Вятърът духаше толкова силно, че Расмус с мъка се държеше на крака. Но в края на краищата стигна до най-хубавото място за къпане на пътешествениците за Минесота. С гримаса на отвращение погледна пистолета, сетне го запрати с все сили в синьо-зелената вода.

Веднага след като го направи, осъзна, че навярно е сбъркал. Оскар може би щеше да има нужда от пистолета, за да се защитава. Но беше късно. Пистолетът лежеше на десет метра дълбочина при рибите и там щеше да си остане вовеки веков.

Повлече се обратно по скалите. И видя Оскар, който идваше насреща му с дивашки раздърпани дрехи и чорлава коса и с раницата на гръб — едновременно мрачен и доволен. Когато го видя, Расмус искаше да се разхлипа още повече, но преглътна силно и накара бучката, заседнала в гърлото му, да изчезне.